Робин Кук - Пристъп

Майкъл се протегна и погледна часовника си. Беше три следобед и стомахът му вече се бунтуваше. Не бе хапнал нищо, само малко сладкиш в кафене „Торино“. В главата му се завъртяха картини на вкусно приготвена храна, но в този миг мобилният телефон завибрира в джоба му. Нарочно бе изключил звънеца. Разтревожен, да не би да изпусне повикването, той го извади и погледна нетърпеливо дисплея. Беше Луиджи.

— Получих съобщение от имиграционните власти — каза той. — Не мисля, че ще ти хареса.

— О! — възкликна Майкъл.

Опита се да запази спокойствие. Тъкмо в този миг обаче, американците излязоха от асансьора, облечени в палта и с пътеводител в ръка, готови за излизане. Тъй като се опасяваше, че ще вземат такси и ще загуби дирите им, той грабна палтото си в движение като притисна слушалката към рамото си. Американците вървяха, както и преди — много бързо.

— Почакай, Луиджи! — прекъсна монсиньора той. — В момента не мога да говоря.

Той се втурна навън и с облекчение видя, че американците отминаха стоянката за таксита и се отправиха към северозападния край на площада. Спря да тича и закрачи бързо.

— Извинявай, Луиджи — продължи в телефона той. — Когато позвъни, те тъкмо излизаха от хотела. Какво каза?

— Казах, че и двамата са учени — отговори Луиджи.

Майкъл усети как пулсът му се учести.

— Лоша новина!

— И аз така мисля. Очевидно имената им са се появили веднага, щом италианските власти са се свързали с американските си колеги и са ги помолили да им дадат информация. И двамата са доктори на науките в областта на молекулярната биология: Даниел Лоуъл работи повече в сферата на химията, а Стефани Д’Агостино — на биологията. Тъй като и двамата са регистрирани на един и същи адрес, очевидно живеят заедно.

— Нещата се развиват по възможно най-лошия сценарий.

— Съгласен съм с теб. Вероятно имат намерение да извършат научни изследвания. Какво ще правиш?

— Още не знам — отвърна Майкъл. — Трябва да помисля.

— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Ще държим връзка — каза Майкъл и затвори.

Макар да каза на Луиджи, че не знае какво ще прави, това не бе истина. Майкъл беше вече решил да си върне обратно парчето от плащеницата, само че не знаеше как. Ала искаше да свърши всичко сам и когато докладва на кардинал О’Рурк, заслугата от спасяването на кръвта на Спасителя от по-нататъшно оскверняване да бъде изцяло негова.

Американците стигнаха до просторен площад, Пиаца Кастело, но не забавиха крачка. Първата мисъл на Майкъл беше, че са запланували да посетят Палацо Реале, но когато заобиколиха Пиацета Реале, за да стигнат до Пиаца Джовани, хрумна му друго.

— Разбира се! — прошепна той.

Знаеше, че Дуомо ди Сан Джовани се намираше на площада и че след пожара в параклиса й през 1997 година тази църква бе настоящият дом на плащеницата. Майкъл ги следваше от разстояние, за да разбере къде точно отиват. Щом ги видя да се качват по стъпалата на катедралата, той се върна назад. Тъй като предполагаше, че няма да се върнат скоро в хотела си, Майкъл реши да се възползва от предоставилата му се възможност. Ако искаше да си върне парчето от плащеницата, това бе най-подходящото време, дори може би единственото, тъй като те щяха да отпътуват още на другата сутрин.

Макар и задъхан, той ускори крачка. Искаше да се върне в хотела колкото е възможно по-скоро. Независимо от очевидната му неопитност в областта на интригите и по-специално на грабежите с взлом, трябваше да разбере в коя стая са отседнали Даниел и Стефани, да успее да се вмъкне вътре и да открие сребърната кутийка. И всичко това трябваше да свърши до два часа!

— Това ли е истинската плащеница? — попита шепнешком Даниел.

В катедралата имаше още няколко души, но те или бяха коленичили и се молеха между пейките, или палеха свещи пред статуите на светците. Беше тихо и само от време на време ушите им долавяха потракването на токчета върху мраморния под.

— Не, не е плащеницата — отвърна му също шепнешком Стефани. — Фотографско копие в действителен размер.

Държеше пътеводителя, отворен на съответната страница. Двамата с Даниел се бяха изправили пред стъкления алков, ограждащ първия етаж на северния кораб на храма. Един етаж над него бяха двата, оградени със завеси, трона, където в миналото са седели Херцогът и Херцогинята на Савой по време на тържествената меса.

Фотографията беше панорамна. Предната и задната част от главата на разпънатия на кръст мъж почти се докосваха в центъра, което се обясняваше с факта, че е бил сложен да лежи по гръб върху платното и после са го увили и отгоре. Фронталният образ бе ориентиран в ляво. Снимката бе поставена върху подобие на маса, дълга осем и широка два и половина метра, а от нея се спускаше набран син плат до пода.