Робин Кук - Пристъп

— Даниел! Ела тук!

Чу се шум от вода, после Даниел надникна от вратата на банята. В ръцете си държеше пешкир.

— Какво има? — попита той озадачен; по тона й бе разбрал, че е разтревожена.

— Някой е влизал в стаята ни!

— Разбрахме го, още щом видяхме букета.

— Ела насам!

Даниел метна хавлията на рамо и прекоси стаята, за да отиде при Стефани. Проследи накъде сочеше пръстът й и надникна в отворения куфар.

— Някой е ровил из багажа ми — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Помня много добре как го подредих!

— Я не се психирай толкова — потупа я снизходително по бузата Даниел. — Сама тършуваше из куфара си, преди да излезем. Сигурна ли си, че нямаш параноя след нахлуването на онзи мъж в апартамента ми в Кеймбридж?

— Казвам ти, че някой е ровил в багажа ми! — развълнувано повтори тя.

Беше преуморена от дългия полет и се чувстваше раздразнена от поведението на Даниел.

— Погледни си в куфара!

Даниел завъртя очи към тавана, но отвори куфара си, който лежеше на поставката до нейния.

— Ето, погледнах — докладва й той.

— Липсва ли нещо?

Даниел сви рамене. Не беше най-добрият в подреждането на багаж, освен това бе тършувал в него, за да си търси чисто бельо. Но внезапно замря. После вдигна поглед към Стефани.

— Боже мой! Наистина липсва нещо!

— Какво? — попита тя и го стисна за рамото.

— Някой ми е откраднал шишенцето с плутоний!

Стефани го ощипа. Той се престори, че се защитава от по-нататъшни атаки от нейна страна, каквито, разбира се, не последваха.

— Говоря сериозно — сряза го Стефани.

Погледна пак багажа си, извади четката за коса и я размаха. — Ето още нещо! Когато тръгнахме да излизаме, оставих четката най-отгоре, а я намирам паднала встрани. Помня много добре, защото си помислих да я върна в банята. Сигурна съм, че някой се е ровил в багажа ми!

— Добре, добре! — успокоително заговори Даниел. — Не се вълнувай толкова!

Стефани отвори страничния джоб на куфара и извади затворена с цип кадифена торбичка. Отвори я и надникна в нея.

— Поне бижутата ми са непокътнати, както и малкото пари, които съм сложила тук. Добре, че не взех по-ценни неща.

— Може би камериерката е местила багажа? — предположи Даниел.

— Ох, остави ме да си отдъхна! — отвърна Стефани, сякаш предположението му бе изключително нелепо.

Очите й зашариха из стаята и когато се спряха на писалището, тя възкликна:

— Ключът ми е изчезнал! Бях го оставила върху попивателната преса!

— Сигурна ли си, че не си въобразяваш?

— Не си ли спомняш, че говорихме за това, преди да излезем? Чудехме се дали имаме нужда от два ключа.

— Мержелее ми се нещо такова.

Тя отиде в банята, а Даниел заоглежда стаята. Не можеше да реши дали си струва да обръща внимание на параноята й. Знаеше, че в хотелските стаи непрекъснато влизат и излизат хора от обслужващия персонал. Може някой да е бръкнал в багажа й. За някои съблазънта е твърде голяма.

— Тършувано е и в чантичката ми с козметика! — извика Стефани от банята.

Даниел тръгна към банята и застана на прага.

— Липсва ли нещо?

— Не, нищо не липсва — раздразнено отговори Стефани.

— Хей, не се ядосвай на мен!

Тя се изправи, затвори очи и пое дълбоко въздух. Кимна няколко пъти с глава.

— Прав си. Извинявай. Не ти се ядосвам. Просто съм разстроена, че теб сякаш нищо не те засяга.

— Ако липсваше нещо, щях да се разтревожа.

Стефани затвори ципа на козметичната си чантичка.

Пристъпи към Даниел и го прегърна. Той също я прегърна.

— Толкова ми е неприятно, когато някой се рови из вещите ми! Особено след случилото се онзи ден.

— Напълно разбираемо е — отвърна Даниел.

— Странно, че нищо не са взели, например парите ми. Това ми напомня случилото се в Кеймбридж, но това тук е още по-смущаващо. Там поне можехме да предположим, че е опит за индустриален шпионаж, колкото и да е странно. А тук, какво биха могли да търсят, ако не ценности и пари?

— Сещам се само за едно и то е парчето от плащеницата.

Стефани се отдръпна от Даниел, за да го погледне в лицето.

— За какво им е?

— Така е. Само това са търсили.

— Но нали единственият, който знае, че парчето е у нас е онзи, който ни го даде?

Стефани бе свъсила вежди, защото тревогата я бе връхлетяла с още по-голяма сила.

— Успокой се! На кого му е притрябвало парче от плащеницата? Просто си мислех на глас. Но къде е то?

— Не съм го извадила от чантата — отвърна Стефани.

— Дай го! Нека му хвърлим още един поглед! — каза Даниел, като си мислеше, че трябва да го скрият, за да не може някой крадец да го открие.