Робин Кук - Пристъп

— Ами колумбийците от Маями, които трябваше да му осигурят оръжието? — попита той, за да смени темата на разговора.

— И на тях се обадихме — отвърна Сал. — Както знаеш, не са много сговорчиви, но обещаха да проверят нещата. Така че и там се работи по въпроса. Искаме да разберем къде се е заврял този идиот и защо.

— Да са ви изчезнали пари? — попита Тони.

— Нищо, което Гаетано да е взел — каза тайнствено Сат.

— Много странно! — забеляза Тони, тъй като не знаеше, какво да каже; не разбра намека на Сал, но не искаше да задава въпроси. — Съжалявам, че имате такъв проблем.

Той се раздвижи, сякаш искаше да стане от дивана.

— Повече от странно — озъби се Лу. — И съжаленията ти няма да помогнат. През последните дни говорим само за това и трябва да знаеш, че се чувстваме много гадно. Мислим, че ти си отговорен за бъркотията с Гаетано и за нашите сто бона, които искаме да ни върнеш с лихвите. Знаеш лихвения процент, кой го обикновено вземаме, и няма да се пазарим. Има още нещо: смятаме заема за просрочен.

Тони рязко се изправи. Когато чу забележките на Лу и прикритата му заплаха, безпокойството му достигна своя връх.

— Съобщете ми, ако узнаете нещо — каза той и се запъти към вратата. — В това време и аз ще направя някои проучвания.

— По-добре мисли откъде ще вземеш сто бона да ни върнеш — посъветва го Сал, — защото търпението ни се изчерпа.

Забравил за дъжда, Тони побърза да излезе от склада въпреки студа от него се стичаше пот. Едва когато влезе в колата, се сети, че е забравил чадъра.

— Майната му! — изруга гласно той.

Включи двигателя на кадилака и с ръка на облегалката до себе си се извърна, за да погледне през задното стъкло, после форсира мотора. Изпод колелата захвърчаха камъчета и колата се изстреля на улицата. След миг летеше към града със сто километра в час.

Тони се поотпусна и избърса потните си длани в крачолите на панталоните. Непосредствената опасност бе отминала, но интуицията му подсказваше, че на хоризонта се събират черни облаци. Всичко бе крайно обезпокоително, дори страшно. Тъкмо когато събра сили да се отбранява срещу обвиненията, трябваше да се изправи лице в лице с истинска война.

— Джон! Чуваш ли ме? — извика д-р Наваз.

Беше се надвесил над него и повдигаше стерилните кърпи върху лицето му. По-голямата част от стереотаксичната рамка върху главата на Ашли, както и самият Ашли, беше покрита с кърпи, които оставяха на показ само част от челото на сенатора. На това място д-р Наваз бе направил малък разрез.

Като разкри костта, той използва специална бормашина, за да пробие малка краниотомична дупка и пред очите му се появи сиво-бялата обвивка на мозъка отпред. Здраво прикрепена към стереотаксичната рамка, имплантационната игла бе на една линия с отвора. Д-р Наваз бе определил големината на ъглите върху рентгеновите снимки и иглата вече пробиваше обвивката на мозъка и навлизаше във външната част на самия мозък. Нужно беше само да вкара иглата на точната, предварително определена дълбочина.

— Д-р Нюхаус, бихте ли поддържали пациента буден — помоли д-р Наваз с напевния си акцент на човек от Изтока. — Предпочитам да е буден, докато извършвам процедурата.

— Разбира се — отвърна д-р Нюхаус и стисна леко рамото на сенатора.

Ашли повдигна тежките си клепачи.

— Чувате ли ме сега, Джон? — попита отново д-р Наваз. — Имам нужда от помощта ви.

— Разбира се, че ви чувам — отвърна Ашли с глух, сънен глас.

— Ако през следващите няколко минути получите някакво усещане, обадете се. Ще можете ли?

— Какво имате предвид под „усещане“?

— Например видения, звуци, миризми или усещане за движение: каквото и да е.

— Много ми се спи.

— Знам, по се опитайте да останете буден само няколко минути. Както споменах, имам нужда от помощта ви.

— Ще се опитам.

— Много ви моля — каза д-р Наваз.

Той спусна обратно стерилната кърпа върху лицето на Ашли. С вдигнат нагоре палец, направи знак на групата зад стъклото. После, с помощта на микроманипулатора, който държеше в облечените си в ръкавицата пръсти, насочи иглата и съвсем бавно, милиметър по милиметър, започна да я придвижва в дълбочина. Когато влезе наполовина, д-р Наваз отново повдигна края на кърпата. Със задоволство забеляза, че очите на Ашли са още отворени.

— Добре ли сте? — попита той.

— Прекрасно — изрече Ашли с южняшки акцент. — Като пет пари в кесия.

— Справяте се добре — похвали го д-р Наваз. — Още малко и ще свърша.