Робин Кук - Пристъп

— Не бързайте. Важното е да го направите добре.

— И дума да няма — отвърна д-р Наваз.

Той се усмихна под маската и пусна края на стерилната кърпа. Отново съсредоточи вниманието си върху иглата. Бе изненадан от куража му и от чувството му за хумор. Няколко минути по-късно достигна определената дълбочина в мозъка. Провери състоянието на Ашли и нареди на Марджъри да повика доктор Лоуъл в операционната. В това време приготви спринцовката с лековитите клетки.

— Всичко наред ли е? — попита Даниел и в движение нахлузи маската на лицето си. С ръце на гърба, той се наведе да погледне краниотомичната дупчица с иглата.

— Напълно — отговори д-р Наваз. — Но на този етап е желателно да направим още една рентгенова снимка, за да сме съвсем сигурни в местоположението на върха на иглата. А в нашия случай това е невъзможно. Вече не можем да местим пациента.

— Питате ме дали да продължите ли?

— Точно така. Нали пациентът е ваш? В настоящата уникална ситуация аз съм само един наемник, както вие, американците, обичате да казвате.

— Доколко сте сигурен в точното положение на иглата?

— Много. Откакто използвам стереотаксичната рамка, винаги съм бил точен. В този случай имаме още нещо, което е в наша полза. Само вкарваме клетки, а не отстраняваме хирургически нищо, което би създало много повече проблеми.

— Как бих могъл да споря с човек, който има стопроцентово попадение? Сигурен съм, че пациентът е в добри ръце. Продължавайте!

— Прав сте! — отвърна д-р Наваз.

Той взе спринцовката с лековитите клетки. Отстрани троакара от лумена на имплантационната игла и прикрепи спринцовката към нея.

— Д-р Нюхаус, готов съм за имплантиране.

— Благодаря ви — отвърна д-р Нюхаус.

Той държеше да бъде информиран за критичните етапи на процедурата, за да проверява жизнените показатели на пациента. Когато свърши работата си и свали стетоскопа, направи знак на д-р Наваз да продължи.

След като повдигна кърпата от пациента и помоли д-р Нюхаус отново да го разбуди, д-р Наваз повтори инструкциите, които му бе дал, преди да вкара иглата. Едва тогава пристъпи към имплантацията, като с помощта на друг механизъм бавно и равномерно започна да вкарва съдържанието от спринцовката.

Докато гледаше процеса, Даниел усети, че го обзема силно вълнение. Наблюдаваше бавното навлизане в мозъка на Ашли на допаминергичните неврони, подсилени от гените, които бяха извлекли от Торинската плащеница със съзнанието, че пред очите му се твори история в областта на медицината. И стволовите клетки, и терапевтичното клониране, и НХТСК — всичко бе впрегнато за лечението на тежко дегенеративно заболяване и това ставаше за първи път. Обърна се към Стефани и победоносно вдигна палец нагоре. Тя неловко отвърна на жеста му, но не и на веселата му възбуда. Вероятно това се дължеше на факта, че трябва да стои в компанията на Пол Сондърс и Спенсър Уингейт и да разговаря с тях.

Д-р Наваз спря по средата на процедурата. Ашли отново бе потънал в сън.

— Искате ли да го събудя? — попита д-р Нюхаус.

— Моля ви — отвърна д-р Наваз. — И ако може, погрижете се да остане, буден през следващите няколко минути.

Ашли с мъка отвори очи, когато д-р Нюхаус го стисна за рамото.

— Добре ли сте, мистър Смит? — попита д-р Наваз.

— Отлично — измърмори Ашли. — Свършихте ли?

— Почти! Само още миг! — отговори д-р Наваз.

Той пусна края на кърпата и се обърна към д-р Нюхаус.

— Стабилно ли е състоянието му?

— Като скала е.

Д-р Наваз продължи да вкарва съдържанието от спринцовката бавно и равномерно. Беше готов да вкара и последната част от лековитите клетки, когато Ашли измърмори нещо неразбрано под стерилната кърпа. Д-р Назаз спря, погледна към д-р Нюхаус и го попита дали е разбрал думите на пациента.

— И аз не ги чух добре — призна д-р Нюхаус.

— Как е състоянието му?

— Без промяна — отвърна анестезиологът.

Постави слушалките на стетоскопа в ушите си, за да провери кръвното налягане. Д-р Наваз повдигна кърпата и се взря в лицето на пациента. То се бе променило напълно. Краищата на устните му се бяха извили нагоре и той бърчеше нос, сякаш изразяваше недоволство. Беше изненадващо, тъй като поради болестта лицето му досега изглеждаше безизразно.

— Нещо притеснява ли ви? — попита го той.

— Каква е тази ужасна воня? — попита Ашли едва разбрано, сякаш беше пиян.

— Вие ни кажете! — загрижено отвърна д-р Наваз. — На какво ви мирише?

— На свински лайна. Какво правите бе, хора?