Робин Кук - Пристъп

— По дяволите! — изруга Пол. — Толкова труд, за да разберем кой е, а той да се окаже някакъв си шибан политик. Сбогом, мангизи!

— Да не избързваме — каза Спенсър.

— Че защо, дявол да го вземе? — ядоса се Пол. — Нали разчитахме на тайнствения пациент, за да станем богати и извести? Надявахме се да е някоя знаменитост, например филмова звезда, известен спортист, нещо от този род. Но не и политик!

— От политик до политик има разлика — присви очи Спенсър. — Говорят, че Бътлър има намерение да се кандидатира за президент от Демократическата партия.

— Но политиците нямат пари — каза Пол. — Говоря за собствени пари.

— Ала имат достъп до хора с много пари — погледна го красноречиво Спенсър. — Ето кое е важното, особено ако политикът е сериозен претендент. При положение, че демократите искат да имат свой президент, а можеш да бъдеш сигурен, че искат и то много, парите буквално ще завалят. Ако Бътлър се кандидатира и ако напредва добре в началото на кампанията, ще ударим кьоравото.

— В предположенията ти има много „ако“ — изкриви уста Пол. — Но независимо от това, доволен съм от резултата. Не знам дали ще ударим кьоравото, но аз научих доста от НХТСК. Тя ще добави още много към четирийсет и петте бона, което никак не е малко. Така че много съм доволен, особено след като накарахме доктор Лоуъл да подпише онзи документ. Няма да може да отрече онова, което направи в клиниката. Освен това имам намерение да включим и клауза относно Плащеницата от Торино. Публичността ще бъде онова, което дълго ще ни се изплаща, а в това отношение политикът е дори по-добър, от която и да е друга знаменитост.

— Връщам се на работа — обади се Кърт.

Нямаше намерение да стои и да слуша глупостите на двамата палячовци. Отиде до вратата и я отвори.

— Благодаря, че узна името му — каза Пол.

— Да, благодаря — присъедини се Спенсър. — Ще се опитаме да забравим, че ти отне цял месец и че дори се наложи да убиеш човек.

Кърт се обърна да го погледне и излезе. Вратата автоматично се затвори.

— Последната ти забележка не беше съвсем честна — изрече Пол.

— Знам — отвърна Спенсър и махна с ръка. — Приеми, че се опитвам да бъда забавен.

— Не оценяваш по достойнство дейността му.

— Сигурно — съгласи се Спенсър.

— Но когато се изправим на крака и заработим с пълен капацитет, ще го оцениш. Безопасността ще бъде нещото, на което ще разчитаме. Вярвай ми!

— Може и да си прав, но нека сега се върнем на имплантацията и да се помолим да завърши по-добре, отколкото започна.

Спенсър отвори вратата и тръгна да излиза.

— Почакай — дръпна го за ръката Пол. — Хрумна ми нещо. Именно Ашли Бътлър поде кампанията за забрана на НХТСК. Каква ирония на съдбата! Сега се възползва от нея.

— Ако питаш мен, не е ирония, а чисто лицемерие — отвърна Спенсър. — Двамата с Лоуъл сигурно са сключили тайна сделка.

— Така трябва да е станало и ако си прав, това означава повече пари за нас, защото и двамата ще искат да пазят тайната дълбоко.

— Мисля, че ние контролираме нещата — кимна с глава Спенсър. — А сега да се връщаме в операционната и да видим дали не е изникнал още някакъв проблем. Имахме дяволски късмет, че бяхме на място, когато стана онази бъркотия с рентгена.

— Трябва да си доставим портативен апарат.

— Ако нямаш нищо против, ще почакаме да получим някой и друг долар, пък тогава.

Пред вратата на операционната Спенсър се поколеба.

— Много е важно никой да не разбере, че знаем истинското име на пациента.

— Разбира се — съгласи се Пол. — Ясно е от само себе си.

11:45 часа, неделя, 24 март 2002 година

За Тони Д’Агостино това беше като кошмар, от който не можеше да се събуди: отново прекосяваше двора на склада за водопроводни части на братята Кастиляно. На всичко отгоре неделната утрин бе студена и дъждовна и той имаше хиляди други по-приятни неща за вършене, като например да си пие капучиното в уютното кафене „Козенца“ на Хановър Стрийт.

Тони отвори вратата на колата, но най-напред извади чадъра и го разпъна. Едва тогава излезе навън. Уви, усилията му бяха напразни. Измокри се до кости. Вятърът шибаше струите от всички посоки. С мъка задържаше чадъра срещу вятъра, за да не го издърпа от ръката му.

Когато влезе, спря за миг, избърса чело с опакото на дланта си и подпря мокрия чадър до стената. Като мина покрай тезгяха, където обикновено стоеше Гаетано, Тони тихо изруга. Нямаше никакво съмнение, че онзи пак беше сгафил и силно се надяваше, че мухльото ще е тук, за да му даде да разбере.