Робин Кук - Пристъп

Нощният охранител Бруно Дебианко бе свикнал шефа му, Кърт Хърман, да му звъни по всяко време. Началникът на безопасността в клиника „Уингейт“ нямаше личен живот и тъй като обитаваше жилище в района на клиниката, непрекъснато товареше Бруно с най-различни задачи и му даваше какви ли не заповеди. Някои бяха необикновени и дори абсурдни, но тази вечер Кърт надмина себе си. Малко след десет шефът го бе потърсил на мобилния телефон и го бе инструктирал да вземе един от черните пикапи на „Уингейт“ и да отиде на остров Парадайз, където се намира манастирът „Хънтингтън Хартфърд“. Трябвало да спре само ако на шосето няма никой и когато намали, да загаси светлините на фаровете. Като спре, трябвало да слезе от автомобила и да се приближи до манастира, но да избягва осветените места. Тогава Кърт щял да го посрещне.

Бруно спря на светофара, преди да насочи пикапа нагоре по моста към острова. Никога не бе напускал района на клиниката, за да изпълнява тайнствени мисии като тази. Още по-странното бе, че трябваше да вземе със себе си найлонов чувал. Опитваше се да отгатне, какво може да се е случило, но нищо не му идваше на ум. Сещаше се само за неприятностите, които Кърт имаше в Окинава. Бруно бе служил с него в специалните части и знаеше отношението му към проститутките. Беше се вманиачил на тази тема и когато пристигнаха в Япония, внезапно бе решил да им отмъщава. Бруно не разбираше този вид вендета и сега силно се надяваше случаят да не е такъв. Двамата с Кърт имаха доходен бизнес със Спенсър Уингейт и Пол Сондърс и не искаше той да отиде по дяволите. Ако шефът му се върнеше към тази своя слабост, щяха да имат сериозни проблеми.

По главния път от изток на запад, който пресичаше остров Парадайз, нямаше много автомобили, а след търговския център броят им намаля още повече. Следвайки инструкциите, Бруно загаси фаровете, защото наближаваше манастира. Не му беше трудно да кара без фарове, защото луната светеше ярко и той отлично виждаше бялата осева линия на шосето.

Мина покрай последната горичка и манастирът се показа вдясно от пътя. Отби встрани и спря. Загаси двигателя и излезе от колата. Долу зърна осветения басейн на хотела.

Бруно отиде зад пикапа и отвори задната му врата. Измъкна сгънатия найлонов чувал, мушна го под мишница и се заизкачва по стъпалата към манастира. Когато стигна до осветения район, спря. В порутената постройка не се виждаше никой. Огледа се, като се взираше в тъмните петна на дърветата. Тъкмо щеше да извика Кърт по име, когато шефът му излезе от сенките и застана от дясната му страна. Също като Бруно, и той бе облечен в черно и фигурата му се сливаше с тъмнината наоколо. Махна му да го последва:

— Тръгвай!

На лунната светлина му беше лесно да се движи, но когато навлязоха сред дърветата, положението се промени. Направи няколко крачки и спря.

— Нищо не виждам.

— Не ти и трябва — тихо отвърна Кърт. — Пристигнахме. Носиш ли чувала?

— Да.

— Отвори ципа и ми помогни да го натоваря.

Бруно се подчини. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той можа да различи силуета на Кърт. Тялото му хвърляше слаба сянка върху земята. Бруно поднесе единия край на торбата към него, той го пое и се наведе към краката на трупа. Опънаха я, сложиха я на земята и подгънаха навън краищата й.

— На три — каза Кърт. — Но внимавай с главата. Малко е потрошена.

Бруно подхвана трупа под мишниците и го повдигна в подходящия момент, докато Кърт се занимаваше с краката.

— По дяволите! — измърмори Бруно. — Кой е този? Да не е бивш бейзболист от отбора на чикагските мечки?

Не получи отговор. Напъхаха група в найлоновия чувал и Кърт дръпна ципа.

— Не ми казвай, че ще носим това двутонно туловище до пикапа — каза Бруно; идеята го плашеше.

— Няма да го оставим тук, я. Бягай да отвориш задната врата на автомобила. Не искам да се туткаме, когато стигнем до колата.

— Дотук добре — задъхан отбеляза Кърт, когато няколко минути по-късно затвориха вратата на пикапа. — Да се махаме, преди късметът да ни е изневерил.

Бруно седна на волана. Преди да се настани на мястото до него, Кърт хвърли черната си раница на задната седалка.

— Накъде? — попита Бруно и запали двигателя.

— Давай към паркинга на хотела. В джоба на този тип има ключове от нает джип. Искам да го открия.

Направи обратен завой и мълчаливо потеглиха. Бруно си умираше да попита чий, по дяволите, е трупът отзад, но не посмя. Познаваше Кърт и навика му да казва само онова, което намери за нужно. Вбесяваше се, когато му задават излишни въпроси. Шефът му не беше човек на приказките. Винаги бе напрегнат до краен предел, сякаш непрекъснато бе ядосан за нещо.