Робин Кук - Пристъп

— Какво ще кажеш за това, че се съгласихме да участваме? — попита Пол. — Ще преразгледаме ли решението си?

— Държа да ни платят и останалата част от договорената сума — отвърна Спенсър. — Имаме нужда от парите. Ще останем пасивни, за да не разгневим някого.

Пол се обърка към Кърт:

— Доктор Лоуъл знаеше ли, че животът му е в опасност?

— Определено — отговори Кърт. — Гаетано излезе пред него с пистолет, насочен от два метра право в челото му. Застрелях го в последния момент.

— Защо питаш? — заинтересува се Спенсър.

— Надявам се Лоуъл да се погрижи за безопасността си — отвърна Пол. — Онзи, който е изпратил Гаетано, може да изпрати някой друг, когато разбере, че Гаетано не е успял и е изчезнал.

— Няма да е скоро — каза Кърт. — Постарах се да изчезне именно по тази причина. А що се отнася до доктор Лоуъл, мога да ви заявя, че се напика от страх. Хубавата докторка — също.

14:50 часа, събота, 23 март 2002 година

Групичката излезе от асансьора на трийсет и втория етаж в западното крило на Кралските кули на хотел „Импириъл Клъб“ в курортния комплекс „Атлантис“ и тръгна по покрития с мокет коридор. Най-отпред вървеше мистър Грант Холпърн, дежурният управител на хотела, следван от мис Кони Кори, отговорник на дневната смяна на рецепцията, и Харълд Биърдсли, директор на хотела. След тях бавно крачеха Ашли Бътлър и Каръл Менинг поради клатещата се походка на сенатора, станала още по-несигурна, отколкото беше предишния месец. Най-отзад вървяха двама портиери; единият буташе хотелската количка за багаж с карираните куфари на Ашли и Каръл, а другият носеше ръчния им багаж и костюмите в найлонови торби с цип. Групичката изглеждаше така, сякаш бе тръгнала на сафари в Африка.

— Хайде, кажи, мила ми Каръл — произнесе Ашли с провлачения си южняшки акцент, но говорът му вече не беше тъй напевен, както преди. — Какви са първите ти впечатления от този модерен комплекс?

— Скромен едва ли е най-подходящото определение, което ми идва наум — отговори Каръл; знаеше, че това бе игра за пред служителите на хотела.

— Е, в такъв случай кое би било по-подходящо определение?

— Странен, но внушителен — отвърна Каръл. — Не очаквах подобно достолепие. Фоайето на първия етаж е наистина неповторимо с множеството си колони и с позлатения си, осеян с мидени черупки купол. Трудно ми е да преценя височината му.

— Двайсет и един метра — подсказа им мистър Холпърн през рамо.

— Благодаря, мистър Холпърн — извика Ашли към крачещия пред тях мъж. — Много сте любезен, при това сте отлично информиран.

— На вашите услуги, сенаторе — отвърна мистър Холпърн, без да забави крачка.

— Много съм доволен, че си впечатлена от хотела — каза Ашли, като понижи глас и се наведе към началника на кабинета си. — Убеден съм, че си впечатлена и от времето на острова, като знаем какво е то във Вашингтон в края на март. Надявам се, че се радваш да си тук. Трябва да ти кажа, че се чувствам виновен, задето не те помолих да ме придружиш, когато миналата година пристигнах на островите, за да проуча условията за предстоящата операция.

Каръл му хвърли изненадан поглед. Не беше в характера му да се чувства виновен, за каквото и да е, още по-малко за пропуснато пътуване в тропическа страна. Още един малък, ала красноречив пример за непредсказуемостта на действията му през последната година.

— Не трябва да се чувствате виновен, сър — каза тя. — Щастлива съм, че сега съм тук, в Насо. А вие? Радвате ли се?

— Дори много — отвърна Ашли без следа от акцент.

— Не се ли страхувате?

— Да се страхувам ли? — попита на висок глас Ашли, като отново влезе в предишната си поза. — Татко ми казваше, че преди да се сблъскам с някоя трудност, трябва да направя всичко възможно, за да се подготвя добре, а после да се оставя в ръцете на добрия Господ. Последвах съвета му. Тук съм, за да се забавлявам!

Каръл мълчаливо кимна с глава. Вече съжаляваше, че го бе попитала. Ако някой се чувстваше виновен, това беше тя, тъй като дълбоко в себе си продължаваше да се бори с чувствата си. Заради Ашли се надяваше, че чудото ще се случи, но в душата си таеше желание това да не стане.

Мистър Холпърн и останалите от персонала спряха пред голяма врата от махагоново дърво, украсена с барелефи на русалки. Ашли и Каръл ги настигнаха и тогава мистър Холпърн извади от джоба си електронната карта за апартамента.

— Спрете — каза Ашли и протегна трепереща ръка, сякаш произнасяше реч в сената. — Това не е стаята, в която отседнах при предишния си престой в „Атлантис“. Специално ви помолих да ме настаните в същия апартамент.