Робин Кук - Пристъп

— Дълбоко ще съм ви признателен, ако почакате още миг — каза по-тихо той.

— Разбира се.

Сенаторът махна с ръка на излизащите и отново обърна поглед към безбрежния океан.

— Мистър Холпърн, престоят ми в Насо не е тайна и не би могъл да е, тъй като пристигнах с обществения транспорт. Но това не означава, че не искам да бъда насаме със себе си. Затова предпочитам да регистрирате само мис Менинг.

— Както желаете, господине.

— Много съм ви задължен, мистър Холпърн. Разчитам на вашата дискретност. Не желая публичност. Бих искал да знам, че спокойно мога да се отдам на развлечения в казиното на вашия хотел, без да се опасявам, че ще нараня чувствата на по-консервативната част от избирателите ми.

— Давам ви дума, че ще направим всичко по силите си в тази насока. Но, както и по време на миналогодишния ви престой, не можем да гарантираме, че в казиното няма да попаднете на някои от многобройните ви почитатели.

— Молбата ми е да не допускате журналисти и да не казвате, че съм отседнал във вашия хотел, ако ви попитат по телефона.

— Уверявам ви, че ще направим всичко възможно, за да не ви безпокоят — отвърна мистър Холпърн. — А сега ви оставям да разопаковате багажа си и да си отдъхнете. Ще ви донесат шампанско за добре дошли. Приемете и пожеланията ни за приятно прекарване в комплекса.

— Само още един въпрос — продължи Ашли. — Направих резервация и за наши приятели. Да ви се е обаждал доктор Лоуъл или доктор Д’Агостино?

— Разбира се! Вече са тук. Регистрираха се преди около час. Настанени са в 3208, един от най-луксозните ни апартаменти. Намира се в дъното на коридора.

— Колко удобно! Погрижили сте се за всичко.

— Правим, каквото можем — отвърна мистър Холпърн и леко се поклони, преди да се върне в стаята и да излезе в коридора.

Ашли хвърли поглед към служителката си, която очевидно бе престанала да се плаши от височината и стоеше хипнотизирана от гледката.

— Скъпа Каръл! Ще бъдеш ли така добра да провериш дали двамата доктори са в стаята си и ако са там, дали ще имат нещо против да дойдат при нас?

Каръл се обърна и примига неразбиращо, сякаш се отърсваше от транс.

— Разбира се — отзова се бързо тя, като си припомни задълженията си.

— Може би трябва да влезеш без мен — предложи Стефани.

Двамата стояха в коридора пред вратата с русалките, която водеше в посейдоновия апартамент. Ръката на Даниел беше вече върху дръжката.

Той отпусна ръце встрани.

— Сега пък какво има?

— Не искам да виждам Ашли. Още от първия ден не възприех идеята му, а след всичко, което ни се случи, желанието ми съвсем се изпари.

— Вече сме към края. Лековитите клетки са готови. Остава само да ги имплантираме, което никак не е трудно.

— Това е твое мнение и вероятно си прав. Но още от самото начало не споделях оптимизма ти и не мога да си представя как моят негативизъм ще послужи за нещо конструктивно.

— Ти не вярваше, че само за месец ще получим лековити клетки, но ето че вече ги имаме.

— Така е, но единственото, което вървеше като по вода в тази история, бе работата с клетките.

Даниел завъртя глава, за да отпусне внезапно появилото се напрежение. Вбеси се.

— Защо го правиш? — попита риторично той; пое си дълбоко въздух и я погледна. — Опитваш се да саботираш целия проект, нали?

Стефани престорено се изсмя и страните й пламнаха.

— Тъкмо обратното! След всичките ми усилия, не бих желала работата да се провали. Но не искам да се преструвам. Това е! Затова предлагам да влезеш сам.

— Каръл Менинг изрично подчерта, че Ашли иска да види и двама ни и аз обещах, че тръгваме веднага. За бога! Ако не влезеш с мен, той ще си помисли, че нещо не е наред. Моля те! Няма да говориш. Само се усмихвай и бъди любезна. Не искам кой знае какво!

Стефани се колебаеше. Поклати глава и въздъхна. После изви очи към охранителя, който се бе опрял на стената пред тяхната врата. Той й напомняше за всичко, което бяха преживели в Насо. Лошите й предчувствия отново се бяха върнали и я влудяваха. От друга страна Даниел бе нрав — имплантирането нямаше да е трудно. При опитите с мишки тази част от лечението беше безпроблемна.

— Добре! — примири се Стефани. — Да влизаме, но ти ще говориш.

— Браво на момичето! — отвърна Даниел и натисна звънеца.

Сега беше ред на Стефани да завърти глава. При нормални обстоятелства не би търпяла подобно снизходително и сексистко отношение.

Отвори им Каръл Менинг. Макар да се усмихваше и да проявяваше изключително дружелюбие, Стефани усети в усмивката й определено безпокойство и колебание, сякаш в настоящата ситуация споделяйте собствените й чувства.