Робин Кук - Пристъп

— На кого да кажем? — попита Стефани.

— Не знам.

— Да говорим с дежурния управител.

Но преди Даниел да има възможност да отговори, до тях се приближи един от портиерите.

— Извинете — обърна се той към Стефани, — добре ли сте?

— Добре сме — отвърна тя.

— Знаете ли, че левият ви крак кърви? — посочи с пръст той.

Стефани погледна към крака си и за първи път осъзна, колко окаян вид има. При падането бе изцапала роклята си и подгъвът й висеше. Забеляза, че дясната й длан е здраво ожулена, а по нараненото място бяха полепнали парченца от счупени мидени черупки.

И Даниел не изглеждаше по-добре. Панталоните под дясното му коляно бяха скъсани. Виждаха се засъхнали капки кръв, а десният джоб на сакото му липсваше.

— Няма нищо — увери портиера тя. — Дори не знаех, че съм се наранила. Спънах се докато се разхождахме.

— Да ви придружа ли до стаята ви?

— Мисля, че ще се оправим сами — отклони предложението Даниел. — Но ви благодаря за вниманието.

Той хвана Стефани за ръката и я побутна към вратата.

Отначало тя се остави той да я води, но когато влязоха, отскубна ръката си от неговата.

— Почакай малко! Няма ли да говорим с някого?

— По-тихо! Хайде! Да си отидем в стаята и да се почистим. Там ще говорим.

Объркана от поведението му, тя се остави да я изведе навън, но като тръгнаха по алеята, спря и тръсна глава.

— Не разбирам. Пред очите ни простреляха човек, който сигурно е тежко ранен. Трябва да съобщим, да повикаме линейка и полиция.

— Говори по-тихо! — посъветва я Даниел, огледа се и с облекчение видя, че наоколо няма никой. — Онзи бандит е мъртъв. Нали видя дупката в главата му? Никой на негово място не би оживял.

— Още една причина да повикаме полицията. Бяхме свидетели на убийство, за бога! Стана пред очите ни!

— Така е, но не видяхме кой го извърши и нямаме ни най-малка представа кой може да е. Видяхме само жертвата да пада. Нямаше нито хора, нито превозни средства наблизо! Бяхме свидетели единствено на факта, че стрелят по мъжа, което полицията ще разбере и без нас.

— Все пак сме свидетели! Освен това ние бяхме мишени на убития. Този, който го застреля, спаси нашия живот. Но защо? Боже мой, нищо не разбирам, НО ме е страх.

— Нима можем да дадем показания, които да помогнат? Не можем. Това е главното. Помисли малко.

— Спри! — сопна му се Стефани, опитвайки се да подреди хаотичните си мисли. — Може и да си прав, но доколкото знам, да не съобщиш за видяно престъпление, също е престъпление, а ние го видяхме.

— Нямам никаква представа дали тук, на Бахамите, това се смята за престъпление, или не. Но дори да е така, тъкмо сега нямам никакво намерение да се забърквам с полицията. При това не изпитвам и капка съжаление към потърпевшия, а подозирам, че и ти не го съжаляваш. Той не само ме преби, а ме заплаши и с убийство, за бога! Вероятно щеше и теб да убие. Опасявам се, че ако се замесим в разследване на убийство, в което не можем да помогнем по никакъв начин, ще застрашим операцията „Бътлър“, а сме толкова близо до края! Ще подложим всичко на риск и то за нищо.

Стефани нервно прокара пръсти през косата си.

— Мисля, че започвам да те разбирам — насили се да каже тя. — Но искам да те попитам: нали беше на мнение, че брат ми има пръст в нападението над теб? Смяташ ли, че и в този случай е замесен?

— В нападението — да. Но сега имам известни съмнения, тъй като бандитът насочи пистолета пред очите ти, а не ме спипа насаме, както първия път. Но кой знае…

Стефани се взираше в далечината. Отново се запита как да постъпи, защото чувството й за вина я объркваше. Отговорността лежеше на нейните плещи, защото тя бе въвлякла брат си, а той — братята Кастиляно.

— Хайде! — побутна я Даниел. — Да влезем и да се почистим. Можем да си говорим, колкото искаш, но трябва да ти заявя, че вече съм решил.

Стефани отново се остави той да я води. Макар да не бе светица, никога не бе нарушавала закона съзнателно. Чувстваше се странно — почти като престъпница. Мисълта, че брат й бе свързан с хора, способни на убийство, поставяше в съвсем нова светлина факта, че бе обвинен в рекет. Към това трябваше да се добави и психологическият ефект от току-що извършеното убийство. Усещаше, че трепери и стомахът й се свива.

Тръсна глава, за да пропъди световъртежа при мисълта за злощастната случка. Щеше й се да не бе попадала на онова място. От първия миг, когато Даниел предложи да лекуват Бътлър тайно, тя си бе помислила, че идеята не е добра, но дори в най-необузданите си предположения не й бе хрумвало, че нещата ще са толкова лоши. Сякаш бе попаднала върху подвижни пясъци, които я дърпаха все по-надолу и все по-навътре и тя нямаше сили да се измъкне от смъртоносната им прегръдка.