Робин Кук - Пристъп

— Не мога да повярвам на очите си! — прошепна сам на себе си той. — Идеално място!

Имаше защо да се възхити. Даниел и Стефани бяха заобиколили басейна и сега се взираха в просторната, тъмна и пуста градина. Поради тъмнината Гаетано не различаваше другите подробности, освен загатнатите силуети на статуите и грижливо оформените храсти. Но виждаше добре средновековния манастир, който блестеше на лунната светлина като корона над тъмната терасирана градина.

Плъзна ръка в левия джоб на панталона си и хвана дръжката на пистолета. Потръпна от вълнението, което го обзе при докосването до хладната стомана и си представи червения лазерен лъч върху челото на професора преди дърпането на спусъка.

21:37 часа, понеделник, 11 март 2002 година

— Защо ли тази статуя ми изглежда позната — каза Даниел. — Известна ли е?

Двамата със Стефани стояха върху грижливо окосената трева с очи, вперени в голата фигура от бял мрамор, която блестеше във влажната и мъглива полутъмнина на версайския парк в „Оушън Клъб“. Сребристосиня светлина се сипеше върху симетрично подредената градина и остро контрастираше с тъмновиолетовите сенки.

— Според мен е копие на Канова — предположи Стефани. — Така че, да, известна е. Ако е скулптурата, за която си мисля, оригиналът се намира в музея „Боргезе“ в Рим.

Даниел я погледна със страхопочитание, но тя не го забеляза. Беше погълната от женската скулптура и леко я докосваше по бедрото.

— Удивително е как мраморът напомня за човешка плът на лунната светлина!

— Откъде, по дяволите, знаеш, че е копие на Канова, който и да е той?

— Антонио Канова е бил известен италиански скулптор от школата на неокласицизма през осемнайсети век.

— Впечатлен съм — каза Даниел, като продължаваше да я гледа със страхопочитание и удивление. — Как можеш да помниш толкова много факти? Или само се шегуваш, а всъщност си прочела за градината в брошурата на хотела?

— Не съм чела никаква брошура, но видях, че ти я прелистваше. Може би ти трябва да си гидът в тази разходка?

— Няма начин! Прочетох само за манастира горе на хълма. Сериозно те питам, откъде знаеш за Канова?

— В колежа преминах курс по история — отговори Стефани. — Той включваше и кратък преглед на история на изкуството, който си спомням по-добре, отколкото останалите предмети.

— Понякога ме удивляваш.

Той протегна ръка и докосна мраморната възглавница, върху която жената бе полегнала.

— Колко странно, че хората са можели да обработват мрамора по такъв начин, че да изглежда мек. Погледни, каменните гънки изглеждат като истински плат!

— Даниел! — прошепна тревожно тя.

Той се изправи и се опита да разгадае изражението на лицето й в тъмнината. Стефани се взираше зад гърба му по посока на басейна. Проследи погледа й, но не забеляза нищо необикновено в осветените от луната дървета и храсти.

— Какво има? Виждаш ли нещо?

— Само преди миг — отвърна Стефани. — С периферното си зрение улових, че нещо шавна. Мисля, че зад балюстрадата има някой.

— И какво от това? И други хора се разхождат като нас — тук е толкова красиво! Не е логично да сме сами в огромния парк.

— Така е, но ми се стори, че този някой се скри, когато се обърнах натам. Сякаш не искаше да го видим.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита невярващо Даниел. — Че някой ни шпионира ли?

— Ами, нещо такова.

— О, я стига, Стефани! Въпросът ми не беше сериозен.

— Да, но аз съм напълно сериозна. Мисля, че наистина видях някого.

Тя се повдигна на пръсти и се взря в тъмнината.

— Тук има още някой! — развълнувано прошепна тя.

— Къде? Никого не виждам.

— Отзад, при басейна. Някой се скри в сенките до бара.

Даниел я хвана за раменете и я обърна с лице към себе си. Тя се опита да се изтръгне.

— Хей! Хайде, отпусни се! Нали дойдохме, за да се разсеем? Денят бе напрегнат и за двама ни, особено за теб.

— Може би трябва да се върнем и да се разходим по брега, където е по-оживено. Този парк е твърде голям, твърде тъмен и отдалечен.

— Отиваме в манастира — каза Даниел и посочи към хълма. — И двамата се интересуваме от него и, както споменах преди малко, и двамата имаме нужда да се оттеглим от суетата на реалността. Нощта е най-подходящото време за разглеждане на руини. Така че, вземи се в ръце и да вървим!

— Ами ако наистина тук има някой и той се крие зад балюстрадата?

Стефани изви врат, за да види какво има зад декоративния храст.