Робин Кук - Пристъп

— Какво обичате? — посрещна го тъмнокоса жена, облечена в дълга до глезените рокля на цветя, която бе толкова тясна, че Гаетано се запита дали може да върви, без да вдигне полата си до кръста.

— Просто оглеждам — отвърна той и се усмихна. — Много е красиво…

Макар от коридора на втория етаж да проникваше светлина, осветлението на ресторанта градина идваше главно от високите свещи на всяка маса и от луната на небето.

— Ако искате да вечеряте тук, ще трябва да си направите резервация — обясни жената. — Тази вечер всичко е заето.

— Ще го имам предвид. Имате ли нещо против да поогледам наоколо?

— Заповядайте — отвърна тя и с жест го покани да продължи.

Гаетано зърна стълба към втория етаж и с надеждата, че оттам ще вижда по-добре, се изкачи по нея. Горе вида музикантите. Бяха отместили встрани мебелите, за да имат повече място.

Той тръгна по открития коридор, като плъзгаше ръка по парапета. Отлично виждаше хората на масите долу, поне онези, които не бяха скрити от растенията. Сякаш за негово удобство свещите осветяваха лицата им. Имаше намерение да направи пълен кръг и да огледа всички.

Внезапно спря и косата му настръхна. На не повече от петнайсетина метра, зад цъфналия олеандър, видя професора оживено да разговаря с някого. Докато говореше, той кимаше с глава и сякаш да подчертае думите си назидателно размахваше пръст. Гаетано не виждаше лицето на Стефани, тъй като тя седеше с гръб към него. Бързо отстъпи назад, за да използва прикритието на олеандъра. Следваше забавната част. Ако имаше пушка с мерник, щеше да уцели професора от мястото си, но за жалост нямаше. Знаеше, че с пистолет, дори такъв като неговия, трябваше да си над самата мишена, за да си сигурен, че ще улучиш. Реши да изчака по-удобен момент.

Огледа се. След като откри влюбените птички, започна да се чуди къде да се скрие и да дочака края на романтичната им вечеря. Щом свършат, най-вероятно ще се отправят към апартамента си по една от тъмните, изолирани алеи, които бяха изключително удобни за планирания удар. В най-лошия случай щяха да тръгнат да се разхождат по плажа, което също щеше да бъде удобно за Гаетано. Най-после всичко си идваше на мястото.

В открития коридор пред него имаше стълба. Тя водеше до минерална баня, поне така сочеше надписът. Гаетано погледна назад към оркестъра и реши, че е най-добре да се скрие тук. Вероятно нямаше да вижда професора и сестрата на Тони докато вечерят, защото олеандърът му пречеше, но пък щеше със сигурност да ги види, когато си тръгват, а това бе по-важно. Щеше да седи тук и да се прави, че слуша оркестъра, в случай че охраната се навърта наоколо.

Даниел потърка клепачи, за да успокои очите си. Примигна няколко пъти и отново погледна към Стефани; и тя изглеждаше вбесена като него.

— Казвам само, че шефът по безопасността твърди, че когато те е заловил в забранената зона, те е претърсил. Което не ми изглежда чак толкова странно.

— Казва се Кърт Хърман — изсъска Стефани. — И твърдя, че най-нахално ме опипа. Чувствах се унизена и изплашена до смърт и не съм сигурна кое от двете ме измъчи повече.

— Добре, опипал те е докато те е претърсил. Не знам къде свършва едното и откъде започва другото. Но каквото и да се е случило, не би трябвало да си в стаята с яйцеклетките. Сама си си го търсила!

Стефани бавно отвори уста. Бе ужасена от думите му. Това бе най-грубото нещо, което някога й бе казвал, а той нерядко я бе нагрубявал. Рязко отмести стола от ковано желязо назад и той издаде дразнещ шум, когато краката му застъргаха в бетонния под. Стана. Даниел мигновено реагира, като се наведе към нея и я стисна за ръката.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита той.

— Не знам — отвърна Стефани. — Засега искам само да се махна от тук.

Няколко секунди се гледаха през масата. Даниел не я пускаше и тя не се дърпаше. Осъзнаха, че хората около тях млъкнаха. Когато се огледаха, видяха, че всички са вперили очи в тях. Дори сервитьорите прекъснаха работата си и ги зяпнаха.

Въпреки, че беше бясна на Даниел, Стефани седна на мястото си. Той продължаваше да я стиска за ръката, макар да поотпусна пръсти.

— Не го мислех — каза Даниел. — Ядосан съм и не съзнавам какви ги говоря. Сигурен съм, че не си искала да те задяват.

От очите й хвърчаха искри.

— Говориш като онези, които смятат, че изнасилените сами са предизвикали нападателите си с облеклото или поведението си.

— Не е така — отвърна той. — Беше грешка на езика. Наистина съм бесен, че влезе в това помещение и причини такава суматоха. Обеща, че няма да правиш подобни неща.