Робин Кук - Пристъп

— Първият път бе нещо като проверка — обясни Гаетано. — Мястото ми хареса и сега идвам на почивка.

Служителят не отговори. Сложи печата, бутна паспорта към него и се обърна към следващия пътник.

Гаетано продължи покрай чакащите за багажа и се отправи към митницата. Като видяха, че в ръката си носи американски паспорт и че е само с пътна чанта, митничарите му махнаха да минава. Излезе през двете двойни врати, които се отвориха автоматично пред него. Зад подвижния железен парапет се тълпяха хора и с нетърпение се взираха в отворените врати да зърнат семействата и близките си. Никой не проявяваше интерес към него.

Тъй като не знаеше как да постъпи, Гаетано продължи да върви. Трябваше да мине отстрани и да се слее с пъстрата тълпа. Повървя още малко, спря и се огледа с надеждата да установи зрителен контакт с евентуалния си посрещач. Никой не му обърна внимание. Почеса се по главата, като се чудеше какво да прави. Тъй като нямаше по-добър план, той се отправи към гишето за наемане на автомобили и се нареди на опашката.

Петнайсет минути по-късно държеше в ръка ключовете за друго чероки, този път зелено на цвят. Върна се в чакалнята за международни полети и тъкмо щеше да се обади на Лу, когато някой го потупа по рамото.

Гаетано рефлективно се извърна, готов за бой. Озова се очи в очи с най-черния и най-плешив човек, когото бе виждал някога. Със златните вериги на врата му можеше да се въоръжи цяла банда, а темето му блестеше толкова силно, че Гаетано примижа. Мъжът отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред гърдите си, за да парира евентуален удар. В едната си ръка държеше набръчкан кафяв плик.

— Спокойно, човече! — каза човекът с онзи живописен бахамски акцент, който помнеше от първото си посещение на островите. — Няма да ти направя нищо лошо.

Гаетано се смути от собствената си агресивност и се опита да се извини.

— Няма. проблем, човече — напевно продължи мъжът — Ти ли си Гаетано Барезе от Бостън?

— Същият! — радостно се усмихна Гаетано и прегърна непознатия, сякаш му бе най-близък роднина. — Носиш ли нещо за мен?

— Ако си Гаетано Барезе, нося. Казвам се Робърт. Сега ще ти покажа какво съм донесъл.

С тези думи тъмнокожият отвори книжния плик и бръкна в него с намерението да извади онова, което се съдържаше в него.

— Хей, не го размахвай тъкмо тук! — прошепна Гаетано ужасен. — Да не си луд, бе?

Огледа се неспокойно. Наблизо стояха няколко въоръжени полицаи и по лицата им бе изписана досада. За щастие, не им обръщаха никакво внимание.

— Нали искаш да го видиш? — примижа непознатият.

— Да, но не тук, сред хората! С кола ли си?

— Разбира се. Не се шашкай, човече, майтапех се…

— Да вървим тогава. Хм, виж го ти, шегаджията!

Мъжът сви рамене и ухилен го поведе навън. Няколко минути по-късно се качиха в кадилак с пастелен цвят. Непознатият запали светлините в купето и му подаде плика. Въпреки, че очакваше да види нещо наистина специално, онова, което бахамецът измъкна от плика направо го слиса. Беше деветмилиметрово супермодерно оръжие SW99 с лазерен лъч и със заглушител САС9.

— Е? — попита Робърт. — Доволен ли си?

— Повече от доволен — отвърна Гаетано.

Любуваше се на черния му блясък, който говореше, че пистолетът е съвсем нов. Беше наистина внушителен. Въпреки, че дулото му бе само десет сантиметра, поради заглушителя той изглеждаше поне двайсет и пет сантиметра дълъг. Докато му се наслаждаваше, забеляза, че магазинът липсва.

— Къде е пълнителят? — попита той.

Без пълнител и куршуми оръжието беше безполезно.

Робърт се усмихна в мрака на купето. Зъбите му се бялнаха като истински бисери на фона на черната абаносова кожа. Той потупа с ръка джоба на панталоните си.

— Държа го на безопасно място, човече, пълен до горе и готов за действие. Нося ти два, за всеки случай.

— Добре — отвърна Гаетано и облекчен протегна ръка.

— Не бързай толкова — възпря го Робърт. — Струва ми се, че за това тук ми дължиш нещо лично на мен. Искам да кажа, че бих целия път до тук, вместо да си остана вкъщи и да си пия студената бира. Следваш ли мисълта ми?

Гаетано се взря в очите му, които в тъмнината изглеждаха като две дупки от куршум в мръсно бяло одеяло. Подозираше, че това е идея на приносителя на оръжието и на никой друг. Първата му мисъл бе да му заблъска главата във волана и да му даде да разбере с кого си има работа, но се вслуша в разума си. Мъжът можеше да има и друг пистолет, пък и нямаше представа какви са връзките на непознатия с колумбийците в Маями, с които Лу бе уредил доставянето на пистолета. Последното нещо, което желаеше бе, докато изпълнява задачата си в Насо, да бъде преследван от банда колумбийци.