Робин Кук - Пристъп

19:56 часа, понеделник, 11 март 2002 година

Когато работата опреше до действие, Гаетано ставаше пълен реалист. Колкото и да му се щеше да пристигне в Насо и да довърши онова, което бе започнал, той изпитваше безпокойство. Безпокоеше се за пистолета. Той трябваше да е свестен, защото без добро оръжие нищо нямаше да се получи. Нямаше начин нито да пребие до смърт онзи шмекер, нито да го удави във ваната, нито да го удуши, както показваха по филмите. Да пребиеш някого не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Нужен бе план. Трябваше да стане бързо, в отдалечена местност, което да му осигури безпрепятствено бягство и за тази цел най-доброто оръжие бе пистолетът. Безотказен пистолет със заглушител.

Проблемът бе в това, че акцията зависеше от хора, които Гаетано не познаваше и които не го познаваха. Някой щеше да го посрещне, когато се приземи на острова, но нямаше гаранции, че това ще се случи. Тъй като пътуването бе планирано набързо, нямаше резервен план, нямаше как да си осигури и други контакти, можеше само да позвъни на Лу в Бостън, но в извънработно време щеше да е трудно да го открие. Дори тайнственият човек да се появи на летището, възможно беше в суматохата да не могат да се засекат, тъй като никой от двамата не знаеше как изглежда другият. На всичко отгоре Гаетано трябваше да се върне още на другия ден, тъй че и факторът време не беше на негова страна.

Имаше още нещо: Гаетано не обичаше да лети в малък самолет. В големи — да, защото можеше да се абстрахира от мисълта, че е във въздуха. Но малките бяха друго нещо, а този, в който се намираше в момента, бе възможно най-малкият. На всичко отгоре самолетчето се тресеше като електрическа четка за зъби и се въртеше в небето като топка за билярд.

Беше хванал полет на вътрешните авиолинии до Маями и там се бе прехвърлил на самолета, в който беше в момента. Когато излетя от Маями, слънцето залязваше и сега отвън бе тъмно като в рог. Опитваше се да не мисли какво има под подскачащия самолет, но всеки път, когато двигателите неистово изгърмяваха, без да иска си представяше огромния черен океан отдолу и сърцето му се стягаше. Гаетано си имаше една тайна: не можеше да плува и дълбоката вода бе неговият кошмар.

Той огледа останалите пътници. Те не разговаряха помежду си и изглеждаха ужасени като него. Повечето се взираха с празен поглед в пространството пред себе си. Някои бяха включили лампичките над главите си и четяха. В общата тъма те изпъкваха като светещи локви сред черна, лепкава кал. Стюардесата седеше с лице към тях и отегченото й изражение му даваше някаква сигурност, въпреки че допълнителните ремъци на предпазния й колан, които минаваха през раменете й, сякаш очакваше да се случи най-лошото, го караха да бъде нащрек.

Внезапно самолетът мощно се разтресе. Сякаш някакво тяло се блъсна в тях. Дъхът му секна, но нищо не последва. Усети, че гърлото му пресъхва и с мъка преглътна. Примири се със съдбата си, затвори очи и се облегна назад. В същия мит от микрофона долетя гласът на пилота, който ги уведомяваше, че скоро ще се приземят.

Гаетано заби нос в стъклото на илюминатора и погледна надолу. Черният мрак бе отстъпил място на примигващите в далечината светлини. Той въздъхна с облекчение. По всичко личеше, че и този път ще оживее.

Последва глухо тръскане и най-после самолетът се приземи. Двигателите затрещяха, Гаетано усети как пилотът уби скоростта. Улови се за облегалката пред себе си. Бе тъй щастлив, че е на твърда земя, че дори се усмихна на пътника вдясно. Онзи отвърна на усмивката му. Гаетано се обърна към илюминатора и, вече спокоен, се отдаде на мислите си за пистолета, който трябваше да получи.

Самолетът не бе пълен и слизането стана бързо, а Гаетано бе сред първите, които стъпиха на асфалта. Дълбоко вдиша топлия тропически въздух и в същото време изпита огромно удоволствие, че усеща земя под краката си.

Стиснал малката си пътна чанта, той влезе през вратата и спря. Не знаеше какво да прави. Надяваше се, че поради едрото му телосложение лесно ще го забележат, но никой не се приближи. Носеше същите баровски дрехи, с които беше при първото си посещение: хавайска риза на цветя с къси ръкави, светли памучни панталони и тъмносиньо сако. Притиснат от тълпата зад него, той се придвижи напред. Реката от хора го тласкаше към гишето за проверка на паспортите. Когато редът му дойде, той подаде документите си. Служителят се канеше да удари печата, когато забеляза, че съвсем наскоро е бил отново на островите и че посещението му е продължило само един ден. Въпросително го погледна.