Робин Кук - Пристъп

Тъй като бе тренирал бойни изкуства, успя да постигне самоконтрол и да се поуспокои. Само след няколко минути мускулите му се отпуснаха и той спря да трепери. Дори пулсът му спадна до петдесет удара в минута. Знаеше го, защото често го мереше. Когато се овладя напълно, стана и влезе в стаята с мониторите.

Часовникът на стената показваше дванайсет часа и четирийсет и една минути. Значи, Спенсър Уингейт и Пол Сондърс са вече в столовата. Той седна и се вторачи в мониторите. Бяха точно дванайсет. С помощта на клавиатурата включи дистанционното на миникамера дванайсет и започна да оглежда помещението. Преди да открие шефовете си, той зърна Даниел Лоуъл. Приближи образа. Докато се хранеше, Даниел четеше научно списание и не забелязваше нищо около себе си. На отсрещната страна на масата видя недокоснатия обяд на Стефани. На лицето на Кърт се появи лека усмивка. На доктора и през ум не му минаваше, че бе опипал приятелката му и я беше заключил в частната си килия. Ама че тъп надут пуяк!

Отново натисна копчето и продължи да търси Спенсър и Пол. Откри ги на обичайната им маса, заобиколени от обичайното ято служителки. И те бяха пуяци и Кърт знаеше с кого се свалят; за Пол знаеше повече, отколкото за Спенсър, защото Пол спеше в комплекса. Кърт смяташе повечето мъже за пуяци. В това число влизаха и командирите му от армията. Но трябваше да ги понася.

Взе телефона и се обади в столовата. Когато чу гласа на домакинката, той й каза да съобщи на Спенсър и Пол, че случаят е спешен и че двамата трябва веднага да дойдат в офиса му. Посъветва я да използва израза „Има голям проблем“. Само след няколко секунди той видя жената на монитора. Беше обезумяла. Потупа първо Спенсър, после Пол по рамото и прошепна нещо на всеки поотделно. Двамата скочиха обезпокоени и бързо се отправиха към изхода. Спенсър вървеше с една крачка пред Пол, тъй като домакинката бе съобщила новината първо на него.

Кърт натисна копчето на дистанционното няколко пъти и на монитора се появи затворническата килия. Стефани крачеше напред-назад като котка в капан. Сякаш нарочно се движеше така, за да го дразни.

Не можеше повече да я гледа и рязко стана. След миг отново се отпусна на стола. Когато Спенсър Уингейт и Пол Сондърс пристигнаха задъхани, Кърт бе възвърнал равновесието си. Мълчаливо ги погледна, но не помръдна.

— И какъв е големият проблем? — попита Спенсър.

Кърт се зарадва да ги види обезумели. Така си връщаше за мижавата оценка, която му бяха дали за усилията при изграждането на системата за безопасност в новия комплекс. Направи им знак да мълчат и ги поведе към стаята с мониторите. Когато влязоха, затвори вратата. С жест ги покани да заемат двата стола, а той остана прав.

— Какво, по дяволите, е толкова спешно? — загубил търпение, попита Спенсър. — Хайде, изплюй камъчето!

— Регистрирах нахлуване в помещението с яйцеклетките — отвърна Кърт. — Попаднахме в ситуация, която компрометира програмата ни за доставка на яйцеклетки.

— О не! — извика Пол.

Той бе готов да скочи от мястото си. Програмата за доставка на яйцеклетки играеше основна роля в бъдещите планове на клиниката и нейната репутация.

Кърт кимна, доволен от реакцията му.

— Кой? — попита Пол. — Вътрешен ли е?

— И да, и не — без да преувеличава, отговори Кърт.

— Стига, де! — не издържа Спенсър. — Няма да си играем на гатанки.

— Шпионинът, който проучваше регистъра, е заловен.

— Слава богу! — изломоти Пол. — Тази персона наистина ли разлистваше регистъра?

Кърт посочи към централния монитор. Стефани бе спряла да крачи из килията и сега седеше на желязната кушетка. Без да ще, тя гледаше право в миникамерата. Беше разстроена.

В стаята настъпи тишина. И тримата се взираха в монитора.

— Защо не се движи? — попита Спенсър. — Нали е добре?

— Нищо й няма — увери го Кърт.

— Виждам кръв на бузата й.

— Падна, като идваше насам.

— Какво си й сторил? — погледна го подозрително Спенсър.

— Оказа съпротива и се наложи да я укротя.

— Боже мой! — възкликна Спенсър; каквото и да бе станало, случаят не бе толкова спешен, както се опасяваше той, но все пак бе достатъчно сериозен. — Защо държи ръцете си зад, гърба?

— В белезници е.

— В белезници! — учуди се той. — Не е ли прекалено? Макар да съм ти благодарен, че поне не си я застрелял на място.

— Спенсър — обади се Пол. — Трябва да сме благодарни за бдителността му, а не да го критикуваме.

— Това е стандартна процедура: като хванеш престъпник, го закопчаваш — отсече Кърт.