Робин Кук - Пристъп

Стефани поклати глава. Тя смяташе използването на зародиш при насилствено прекъсната бременност за нещо много по-лошо от репродуктивното клониране. Подозираше, че последното също бе част от играта на Пол Сондърс. Според нея именно такива шарлатани като лекарите в „Уингейт“ съсипваха името и бъдещето на учените биотехнолози с безсъвестните си постъпки. А фактът, че Даниел се прави, че не вижда какво става около него, говореше нещо повече за личността му, нещо, което досега бе останало скрито под повърхността и което поставяше под въпрос отношенията между тях. Импулсивно реши, че когато се върнат в Кеймбридж, ще заживее отделно от него.

Но дотогава имаше много време. Стефани отново погледна часовника си. Бяха изминали единайсет минути. Времето летеше. Оставаха й още само четири минути. Трябваше да открие нещо наистина горещо като следа, за да не може Сондърс да се оправдае, че абортите са били направени с терапевтична цел. Макар теоретично да можеше да се върне в стаята с яйцеклетките някой друг ден, интуицията й подсказваше, че ще да е трудно, особено ако трябва да измисля друго извинение и да остави Даниел известно време сам. Емоционално той бе далеч, но физически не се отделяше от нея.

За четири минути нищо не можеше да се направи. Стефани бе отчаяна и буквално тичаше към изхода по пресичащите се като в лабиринт пътеки между рафтовете. Но внезапно спря. В края на една от пътеките зърна нещо като лаборатория или кабинет, отделен от останалата част на помещението със стъклена стена. Бе на десетина метра от нея. Отвътре се излъчваше бяла флуоресцентна светлина и заливаше стелажите в съседство. Стефани смени посоката и свърна натам.

Когато се приближи, разбра, че подозренията й се оправдават. Най-вероятно кабинетът лаборатория на Синди бе разположен тук, в средата на помещението, за по-голямо удобство. Стаята имаше правоъгълна форма, не повече от три метра в дълбочина, но затова пък бе дълга над двайсет метра. По протежение на задната стена имаше тезгях с чекмеджета отдолу. Той бе вдлъбнат в средата, за да служи и за бюро. В левия му край бе вграден умивалник с типично лабораторен водопроводен кран. Силната флуоресцентна светлина идваше от скрити под горните долапи източници и сипеше синкавобели лъчи.

Върху тезгяха имаше съдове с тъканни култури, центрофуги и всякакъв вид лабораторни принадлежности, но Стефани не се заинтересува от тях. Вниманието й бе привлечено от нещо, което приличаше на дневник — той бе разтворен върху вдлъбнатината на бюрото. Високата облегалка на стола скриваше част от него.

С мисълта, че времето безмилостно лети, Стефани бързо огледа стъклената стена за врата. За нейно учудване, вратата бе течно пред нея. Сливаше се със стъклената стена и само за дръжката върху нея имаше малка вдлъбнатина. Пантите бяха от вътрешната страна.

Зърна малък отвор за ключалка и се помоли вратата да не е заключена. Натисна дръжката. За щастие тя тутакси се отвори навътре. Когато влезе в дългата тясна стая, Стефани усети как заедно с нея нахлу въздух от помещението с яйцеклетките, което означаваше, че атмосферата там е с по-високо налягане, вероятно като предпазна мярка срещу микробите във въздуха. Работеше климатик и температурата и влажността бяха в границите на нормалното. Стефани остави отворено и се приближи до дневника. Тутакси бе погълната от съдържанието му; усети, че най-после е открила онова, което търсеше.

Бутна стола настрана, за да може по-добре да прочете написаните на ръка данни. Наистина бе дневник, но в него нямаше счетоводни данни. Представляваше списък на забременелите и абортирали жени с дата на раждане и друга информация. Разгърна няколко страници назад и й стана ясно, че програмата е започнала преди клиниката да отвори врати. Очевидно Пол Сондърс бе планирал всичко предварително.

Стефани се съсредоточи върху някои от случаите и по данните разбра, че жените са забременели „ин витро“. В това имаше логика, тъй като бяха нужни само женски зародиши, а единствено ОИВ (оплождане ин витро) можеше да го гарантира. Видя, че във всички случаи е използвана сперма с Х хромозоми с източник Пол Сондърс, което доказваше безогледната му мегаломания.

Стефани разгърна дневника на онази страница, на която го бе заварила, и преброи колко жени са бременни в момента. Сондърс и компания не само имаха дързостта да следват подобна програма, а и бяха надлежно записали всички зловещи данни черно на бяло. Тя трябваше на всяка цена да уведоми бахамските власти за съществуването на дневника.