Робин Кук - Пристъп

— Искам да се върна в лабораторията — каза Стефани, като се опитваше да звучи авторитетно, но при настъпилите обстоятелства й беше много трудно.

— Не ме интересува какво искаш. Мърдай!

Кърт грубо я блъсна напред.

— Не виждам защо вдигаш такава пушилка — опита се да звучи спокойно тя. — Просто разглеждах. Исках да разбера откъде д-р Сондърс получава яйцеклетките, с които ни снабдява.

Умът й трескаво работеше. Да тръгне ли с Кърт, или да припадне и да остане да лежи на пода. Щом като нямаше да ходят в лабораторията, тя предпочиташе да остане в офиса на Синди Дрекслър и да я чака да се върне. Неизвестността я ужасяваше, но тя продължи да върви. Направи го, защото Кърт я бе заплашил, че ако не тръгне с него, ще я застреля. Изглеждаше толкова ненормален, че изобщо не се усъмни в думите му.

— Навлизането в забранена територия е голямо престъпление — презрително заговори Кърт, сякаш бе прочел мислите й.

Завиха под прав ъгъл и продължиха към една врата като онази, в която бе влязла, но в обратния край на помещението. Кърт натисна бутона и тежката като на сейф врата се плъзна със звук на компресор. Той бутна Стефани да мине и се озоваха в дълъг тесен коридор с гипсови стени, който извиваше. Аплиците по стените излъчваха оскъдна флуоресцентна светлина. Вътре беше задушно, явно липсваше климатична инсталация.

Стефани спря. Опита се да се обърне, но Кърт я бутна напред с такава сила, че тя изгуби равновесие и падна. Строполи се на една страна и охлузи бузата си в циментовия под. Той я сграбчи за бялата престилка отзад на гърба и я повдигна като парцалена кукла. Когато тя стъпи на краката си, той я задърпа да върви. В този миг Стефани осъзна, че всяка съпротива ще доведе до лоши последици.

Страховете й се задълбочаваха. Къде ли я водеше този изверг? По влажната топлина се досети, че са под земята.

— Настоявам да разговарям с д-р Уингейт и д-р Сондърс — отново се опита тя да придаде авторитетна нотка на гласа си.

— И това ще стане — отвърна Кърт с похотлив смях, който я накара да изтръпне.

Не след дълго разбра, че вървят под алеята с колони, отвеждаща към административната сграда. След няколко минути стигнаха до обикновена изолирана врата. Когато Кърт я отвори, тя видя, че предположението й е било правилно. Намираха се в мазето на административната сграда. Бяха идвали тук с Даниел, за да си вземат пропуските. С облекчение разбра, че отиват в офиса на Кърт и не след дълго се увери в това.

— Надолу по коридора! — изкомандва Кърт, когато влязоха в офиса му; стоеше зад нея и тя не можеше да го види.

Стефани премина през полуотворената врата и зърна стената с мониторите. Кърт я побутна да продължи. В края на коридора спря.

— Сега ще видиш, че си имаме и затворническа килия, и спалня — произнесе с насмешка той. — Направи избора си.

Стефани не отговори, а влезе направо в отворената килия. Кърт затвори решетъчната врата. Тя се заключи с прещракване, което зловещо проехтя между бетонните стени.

— А белезниците? — попита Стефани.

— По-добре да са на ръцете ти — каза той; жестоката усмивка отново се появи върху тънките му устни. — От съображения за сигурност. Управата не се церемони със затворници, които искат да се самоубият и взема предпазни мерки.

Отново се засмя. Явно се забавляваше. Тръгна по коридора, но се поколеба, върна се и се взря в Стефани.

— Там има тоалетна чиния, така че можеш да я използваш. Няма да те безпокоя.

Тя се обърна и погледна тоалетната чиния. Освен, че се виждаше отвсякъде, отгоре нямаше капак.

— Настоявам веднага да видя д-р Уингейт и д-р Сондърс — погледна го тя решително.

— Опасявам се, че не си в положение да настояваш, за каквото и да е — присмя се Кърт, преди да се отдалечи и да изчезне по коридора.

Стефани си пое дъх и се опита да се отпусне. Колко ли беше часът? Не можеше да погледне часовника си. Даниел щеше да се чуди къде е и щеше да я търси.

Кърт Хърман седна зад бюрото си и сложи ръце върху него. Силното желание го караше да потръпва. Стефани Д’Агостино го бе възбудила до такава степен, че не можеше да намери покой. За жалост, удоволствието, което изпита като опипваше стегнатите й, но меки женски форми, бе мимолетно и на него му се искаше преживяването да се повтори. Тя се държеше така, сякаш й бе неприятно, ала той бе убеден в противното. Такива са си жените: провокираха го, а в следващия миг се правеха, че не им харесва. Всичко бе игра за тях, преструвка, шега.

Кърт се опитваше да измисли нещо, за да отложи разговора си със Сондърс. Щеше му се изобщо да не му се обажда. Доктор Д’Агостино можеше просто да изчезне. По дяволите, точно това заслужаваше. Но Кърт знаеше, че това не може да стане. Сондърс щеше неминуемо да разбере, защото бе сигурен, че Кърт строго следеше кой влиза и кой излиза от комплекса. Ако докторката изчезнеше, Сондърс щеше да разбере. Кърт не можеше да не знае какво се е случило с нея.