Робин Кук - Пристъп

— Да, но си я заключил в затворническа килия, за бога! — възкликна Спенсър. — Можеше поне да й свалиш белезниците.

— Забрави белезниците за малко — предложи Пол. — Нека се съсредоточим върху поведението й. Не ми харесва, че е била при яйцеклетките, още по-малко, че е надничала в регистъра. Тя не гледа с добро око на проекта ни, особено на терапията със стволови клетки, която прилагаме.

— Малко е надута, това е вярно — призна Спенсър.

— Не искам да провали програмата ни с яйцеклетките. Не че има какво да направи тук, на Бахамите, но… — заяви Пол. — Не е като да сме в Щатите. Но все пак името ни може да пострада. Трябва да се погрижим това да не стане.

— Ами ако двамата с Лоуъл са дошли именно с такава цел? — предположи Спенсър. — Ами ако тази история за лекуването на някакъв пациент е само една измама? Може да се занимават с промишлен шпионаж и целта им да е да откраднат лаврите ни.

— Учени са — отвърна Пол.

— Откъде си толкова сигурен? — усъмни се Спенсър, отмести поглед от монитора и се взря в заместника си. — Когато става дума за учени, ти си твърде лековерен.

— Моля, моля! — отсече Пол.

— Е, не го вземай много навътре. Знаеш за какво говоря. Тези двамата наистина са защитили докторати.

— Което може да се дължи на липсата им на творческа мисъл — отвърна Пол. — Няма нужда да си защитил докторат, за да направиш смайващи научни открития. Но трябва да ти заявя, че що се отнася до работата им тук, те не ни лъжат. Със собствените си очи се уверих в ефективността на НХТСК.

— Независимо от това, пак биха могли да те измамят. Бъди сигурен. Те са професионални учени, а ти не си.

Пол извърна поглед за миг, за да се успокои. Спенсър бе последният човек на земята, който би могъл да дава преценка кой е и кой не е истински учен. Той си беше търговец в бяла престилка; а дори и в търговията не беше кой знае колко добър.

След като си пое дълбоко въздух, Пол погледна към шефа си:

— Сигурен съм, че извършват истински оригинални манипулации с клетки и имат точно определена цел, защото взех някои от клетките, в които бяха вкарали ДНК от Христос. Резултатът е невероятен, а клетките са изумително жизнени. Проверих дали функционират и се оказа, че наистина функционират.

— Чакай малко — прекъсна го Спенсър. — Нима искаш да ме убедиш, че въпросните клетки съдържат ДНК от Христос?

— Не, разбира се.

Пол едва се сдържаше. Понякога, когато дискутираше със Спенсър по въпроси на молекулярната биология, имаше чувството, че разговаря с петгодишно дете. — Не разполагам с проби на божията ДНК. Опитвам се само да ти кажа, че със себе си носят фибробласти от болен от Паркинсон, когото имат намерение да лекуват. Извлекли са дефектните гени и са ги заместили с гени от кървавите петна върху Торинската плащеница. Вече са го направили и работят върху лечебните клетки. Говоря ти истината. За мен няма никакво съмнение, че се занимават именно с това. Сто на сто! Вярвай ми!

— Добре, добре — повтори Спенсър — Предполагам, че след като беше с тях в лабораторията, трябва да повярвам на думите ти, че са тук с терапевтична мисия. Но ако приемем това за даденост, остава въпросът с идентичността на пациента им, за което също те послушах. Обеща, че ще научиш кой е той. Разполагаме с малко повече от седмица, докато лечението му започне, а още сме в пълна неизвестност по този въпрос.

— Е, това е друга работа.

— Да, но двата въпроса са свързани помежду си. Ако в най-скоро време не разберем името му, няма да можем да се облагодетелстваме от тази операция, това е сигурно. Какво му е чак толкова трудното?

Пол погледна към Кърт.

— Кажи му!

Кърт се прокашля и започна:

— Задачата се оказа много по-мъчна, отколкото предполагах. Още преди да пристигнат в Насо, ние претърсихме и апартамента, и работното им място. Когато пристигнаха, получихме достъп до персоналните им компютри, а нашият компютър проучи хард дисковете им: нищо! Добрата новина е, че тъкмо днес поставих бръмбар в мобилния на жената. Исках да го сложа още в деня на пристигането й, но не можах. Тя винаги го държеше у себе си.

— Поставил си устройството, докато се намира в килията? — попита Спенсър. — Не се ли притесняваш, че ще заподозре нещо?

— Не — отвърна Кърт. — Вкарах го, преди да я заловя. Днес за първи път тя остави телефона си в лабораторията и отиде в столовата. Тъкмо привършвах с монтажа на устройството, когато тя неочаквано се върна и тръгна към стаята с яйцеклетките. Проследих я.