Робин Кук - Пристъп

Внезапно се вкамени от страх и тръпки полазиха по гърба й. Не бе свършила с преброяването, когато сърцето й подскочи и сякаш спря в гърлото й. Усети как студеното желязо се провря през косата и опря в тила й. Беше дуло на пистолет!

— Не мърдай и сложи ръце върху бюрото — прозвуча тих заплашителен глас.

Коленете й омекнаха. Направо се парализира. Напрежението от последните минути и заповедта, която чу, я хвърлиха в ням ужас. Беше се привела над дневника, опряла едната си ръка на бюрото; другата, с която следеше написаните в него имена, си остана във въздуха.

— Сложи ръце върху бюрото — повтори Кърт с прикрит гняв. Гласът му трепереше. Едва се въздържаше да не удари с пистолета тази безсрамна женска, която бе имала куража да влезе в забраненото помещение.

Той болезнено я притискаше с дулото в тила. Когато излезе от вцепенението си, тя изпълни заповедта му и постави ръцете си върху бюрото. Така трепереше, че мускулите на краката й се тресяха като желе.

За щастие, дулото на пистолета се отмести. Усети, че две ръце я претърсват. Взеха мобилния телефон, комплекта моливи и листчетата от джобовете й, после ги върнаха обратно. Беше се посъвзела, когато почувства, че ръцете се промушват под работната й престилка и опипват гърдите й.

— Какво правите, по дяволите? — успя да попита тя.

— Млъквай! — изръмжа Кърт.

Ръцете му се плъзнаха от двете страни на гръдния й кош. После се придвижиха към бедрата й и спряха.

Стефани затаи дъх. Чувстваше се унизена. Усети, как ръцете я уловиха за задника.

— Това е безчинство! — извика тя.

Страхът започна да отстъпва място на бурна ярост. Опита се да се изправи и да се обърне с лице към насилника си.

— Млъквай! — изсъска мъжът.

Тя усети ръката му върху гърба си; притискаше я с такава сила, че както си беше с широко подпрени върху бюрото ръце, опря лице върху дневника, който я бяха заварили да чете. Дулото отново опря в тила й и тя почувства болка.

— Не се съмнявай нито за миг, че ще ти пръсна мозъка още сега.

— Аз съм доктор Д’Агостино — успя да издума тя въпреки тежестта, която усещаше върху гърба си. — Тук работя.

— Знам коя си — ухили се Кърт. — Знам също, че не работиш в помещението с яйцеклетките. Влизането тук е забранено.

Стефани усещаше горещия му дъх. Беше се надвесил над нея и я притискаше към бюрото. Едва дишаше.

— Ако мръднеш още веднъж, ще те застрелям.

Той отмести ръката си от гърба й и тя си пое дълбоко въздух, но усети, как ръката му се мушна между бедрата й. Тя заскърца със зъби. Двете му ръце минаха по единия й крак, после по другия и я заопипваха по чатала. Мъжът отново я притисна с ръка към бюрото, но не толкова силно, както преди. Усети горещия му дъх във врата си, докато сладострастно се отърка в нея и й прошепна в ухото.

— Жени като теб си получават заслуженото.

Стефани едва се сдържаше да не му отвърне или да започне да вика. Мъжът върху нея сигурно бе луд и тя интуитивно усети, че засега трябва да остане пасивна. Най-после, тя се намираше в медицинска клиника, а не на някое пусто място. Вероятно Синди Дреслър и останалите щяха скоро да се появят.

— Слушай, кучко — продължи Кърт. — Трябваше да се уверя, че не носиш фотоапарат или оръжие. Натрапниците обикновено носят такива неща и никой не може да знае къде са ги скрили. Длъжен бях да проверя, така че не подскачай!

Стефани не помръдваше. Разбра, че мъжът отново се ядоса.

— Ръцете на гърба!

Изпълни заповедта. Преди да се усети, се оказа с белезници на ръцете. Стана толкова бързо, че го осъзна едва когато чу и второто прещракване. Положението се влошаваше. Никога преди не й бяха поставяла белезници и китките я боляха. При това се чувстваше още по-уязвима от преди.

Той я дръпна за косата и я обърна към себе си. Тя видя нападателя си, забеляза как тънките му устни се изкривиха в жестока подигравателна усмивка, сякаш парадираше с положението си.

Стефани тутакси го позна. Макар до сега да не бе чувала гласа му, беше го срещала в двора на клиниката и в столовата. Дори знаеше името му, както и факта, че беше шеф на службата за безопасност. Именно в неговия офис ги бяха фотографирали с Даниел и им бяха връчили личните карти. Той седеше зад бюрото си, но не каза и дума. Тогава тя отбягваше изцъкления му поглед.

Кърт отстъпи встрани и й направи място да излезе. Пистолетът бе изчезнал от ръката му. Стефани с удоволствие тръгна към изхода, но Кърт я стисна за ръката.

— Не натам — изсъска той; когато тя се обърна да го погледне, Кърт й посочи в обратната посока.