Робин Кук - Пристъп

— Ако на летището никой не те потърси, дрънни една жица.

— Става — съгласи се Гаетано. — Сега, да си вдигам чукалата…

12:11 часа, понеделник, 11 март 2002 година

Надписът на табелата бе пределно ясен: ДОСТЪПЪТ ОГРАНИЧЕН. САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. ВЛИЗАНЕТО НА ВЪНШНИ ЛИЦА СТРОГО ЗАБРАНЕНО. Стефани се спря за миг и се взря в гледжосаната табела върху вратата непосредствено до товарния асансьор. Именно от тази врата бе излязла Синди Дреслър, когато им бе донесла яйцеклетките. Тогава бегло зърна табелата, но не се доближи до нея, за да я прочете. Онова, което сега прочете, я накара да спре. Зачуди се какво точно означава, че влизането на външни лица е строго забранено, като се има предвид, че цялата клиника е строго охранявана. Но тъй като вече бе дошла дотук, нямаше никакво намерение да се обърне и да се върне назад, само защото е видяла твърде обшия текст на табелата. Бутна вратата и тя се отвори. Озова се пред стълбище, което водеше надолу. Успокои се при мисълта, че ако наистина не желаеха външни лица да влизат в стаята с яйцеклетките, щяха да държат вратата към стълбището заключена.

Озърна се, за да се увери, че в лабораторията няма никой и влезе. Вратата се затвори след нея. Тутакси усети разликата в температурата: в лабораторията работеше климатик и въздухът бе сух и хладен, докато на стълбището той бе значително по-топъл и влажен. Тръгна надолу по стълбите. Беше с ниски обувки и вървеше бързо.

Беше си дала само петнайсет, най-много двайсет минути време. Не биваше да оставя Даниел сам. Докато слизаше, погледна часовника на ръката си; откакто излезе от столовата, за да дойде тук, бяха изминали пет минути. Мимоходом бе грабнала мобилния телефон от рафта и бе продължила към вратата с табелата. Не трябваше да се върне при Даниел без него, тъй като именно той й бе послужил за извинение да се върне в лабораторията. Когато тя скочи от стола си и каза, че е забравила да го вземе, Даниел я бе погледнал доста странно. Сигурна беше, че ако разбереше какво е намислила, щеше много да се ядоса.

Слезе до долу и спря. Беше се озовала в малък полутъмен коридор. В единия му край бе вратата за товарния асансьор, а в другия — лъскава врата от неръждаема стомана без брава. Тя нямаше нито дръжка, нито ключалка. Стефани се приближи и се опита да я отвори. Топлата на пипане врата не се помръдна. Доближи ухо към нея. Стори й се, че чува леко бръмчене.

Изправи се и я огледа по краищата. Беше плътно прилепнала към металната каса. Запълзя на ръце и крака по пода, за да я огледа отдолу. Нямаше никаква пролука. Този факт разпали любопитството й още повече. Изправи се и леко потропа с юмрук по вратата. Искаше да определи дебелината й. Тя бе твърда като скала.

— Е, засега толкова с разузнаването ми — прошепна гласно Стефани.

Тя разстроено клатеше глава, докато оглеждаше наново вратата по краищата. С изненада забеляза, че няма звънец, не видя нито сигнална система, нито друго средство за комуникация с вътрешността на стаята.

Тя въздъхна и се обърна към стълбите с мисълта, че ако иска да продължи тайното си проучване, трябва да промени стратегията. Но едва направила първата стъпка нагоре и зърна нещо, което бе пропуснала: едва забележим в мрачината на коридора процеп за лични карти на стената срещу товарния асансьор, около шест сантиметра дълъг и сантиметър и половина широк. Не го бе забелязала преди, заслепена от блясъка на металната повърхност на вратата. Освен това ръбовете му бяха в същия неутрален цвят като стената и се сливаха с повърхността й. Отстоеше на около два метра от края на вратата.

Меган Финиган се бе погрижила Стефани и Даниел да получат идентификационни карти за клиника „Уингейт“. Те си направиха грозни като на моментално фото полароидни снимки, ламинирани отпред и с магнитни ленти отзад. Меган им бе казала, че картите са нужни за целите на сигурността и че по-късно ще им поставят индивидуален код. Междувременно можели да ги ползват, за да влизат в склада на лабораторията за материали.

Много беше възможно, преди да са въвели цялата система за сигурност в клиниката, картата да й послужи и да отвори помещението, където се съхраняваха яйцеклетките. Опита я. Тутакси бе възнаградена: стоманената врата се плъзна встрани, като издаде глух шум на въздух, излизащ под налягане. Попадна в центъра на странно сияние — смесица от силна електрическа и ултравиолетова светлина. Усети полъх от влажен и топъл въздух, до ушите й достигна същото онова бръмчене, което бе чула и преди, само че сега беше по-силно.