Робин Кук - Пристъп

Двойката се намираше в отдалечения край на руината и бавно обикаляше сградата. Гаетано бе заел позиция в неосветената й западна част. Щеше да ги изчака да се приближат на пет-шест метра, преди да излязат на пътеката, където стоеше той.

Докато ги наблюдаваше да завиват зад ъгъла и да се приближават към него, сърцето му лудо заби. С нарастващо вълнение измъкна пистолета от джоба си и провери дали в пълнителя има куршум. Вдигна го на равнището на очите си и се приготви за най-любимото си нещо: действието!

— Мисля, че няма защо да се връщаме на този въпрос — заяви Стефани. — Не тъкмо сега, пък и в бъдеще.

— Извини ме за думите, които ти казах в ресторанта. Но от друга страна, като се замисля, май предпочитам да ме опипат, отколкото да ме пребият. Не твърдя, че да те опипат е по-приятно; просто се понася по-лесно.

— Да не би да е някакво състезание? — с горчивина в гласа попита Стефани. — Не ми отговаряй! Не желая да разговаряме повече за това!

Даниел тъкмо се канеше да й отвърне, но прехапа език и се закова на място.

На пътя им бе изскочила едра, тромава фигура с насочен към тях пистолет. Под дулото светеше малка, червена точка. Мъжът бавно се приближаваше към тях. Широкото му, с плоски черти лице се разтегна в подобие на усмивка. Даниел потръпна. Беше го разпознал. Гаетано стоеше на по-малко от два метра от слисаната двойка.

— Ти ме накара да се върна, копеле! — изръмжа мъжът. — Братята Кастиляно са страшно разочаровани, че не дойде в Бостън и не им върна парите. Мислех, че си разбрал предупреждението ми, но очевидно не си, а това ме прави зъл. Така че, сбогом!

Изстрелът прозвуча оглушително в покоя на влажната нощ. Ръката с пистолета се отпусна бавно встрани, а тялото се олюля и рухна тежко на земята. Даниел отстъпи назад, като повлече и Стефани със себе си. Мускулите на италианеца се свиха в предсмъртен гърч и после всичко застина.

21:48 часа, понеделник, 11 март 2002 година

Няколко секунди Даниел и Стефани стояха като заковани, втренчили очи в падналия пред краката им мъж. По лицата им бяха изписани потрес, ужас и объркване. Без да промълвят и дума и без да осъзнават кой кого води, те прескочиха ниската стена и хукнаха по обратния път.

Пътеката, осветена от прожекторите, блестеше като златна змия между камъните и храстите, и не им позволяваше да се отклонят. Но щом навлязоха сред високите дървета започнаха да се лутат като слепци и да се спъват в коренища и камъни.

Ужасените им мозъци ги пришпорваха и ги караха да тичат, да не спират. След няколко минути стигнаха до стъпала, водещи надолу към шосето.

— Накъде? — задъхано прошепна Стефани, когато стъпиха на асфалта.

— Да се върнем по пътя, по който дойдохме — отвърна също така шепнешком Даниел.

Уловени за ръце, те изтичаха през шосето и заслизаха по каменните стъпала толкова бързо, колкото им позволяваха платнените обувки, с които бяха обути. Колкото повече се отдалечаваха от осветения манастир, толкова по-тъмно ставаше наоколо, ала очите им постепенно се приспособиха.

Бяха останали без дъх, и когато най-после излязоха при осветения басейн и се почувстваха в безопасност, Даниел спря. Наведе се и запъхтян подпря ръце на коленете си. От изтощение не можеше дори да говори.

Стефани уплашено се обърна назад. Струваше й се, че всички демони на света тичат след тях и ги гонят, ала пейзажът си оставаше все тъй спокоен и идиличен на лунната светлина. Поуспокоена, тя се обърна към Даниел.

— Добре ли си?

Той кимна с глава. Още не можеше да говори.

— Да се прибираме в хотела — предложи тя.

Заобиколиха басейна и се заизкачваха по каменните стъпала към бароковата балюстрада.

— Същият мъж ли беше, който те нападна и в магазина за дрехи? — попита Стефани, все още задъхана.

Даниел кимна.

Минаха покрай вилите и влязоха в пустия коридор на отделението за балнеопроцедури, който водеше във вътрешността на хотела. След страховитото убийството в полуразрушения манастир и преживяния ужас, спокойната атмосфера в сградата, чистотата и тишината, които царяха в нея им изглеждаха нереални. В английския двор сред елегантно облечените гости, нежната музика и издокараните в смокинги келнери, те се почувстваха още по-самотни. Без да промълвят и дума, преминаха във вътрешността на хотела.

Когато се озоваха в приемната, Стефани дръпна Даниел да спре. Вдясно бе просторната всекидневна, където гостите спокойно разговаряха и от време на време се чуваше приглушен смях. Вляво беше входът на хотела, от който се излизаше в сводестото преддверие. Там стояха портиери в ливреи. Пред тях беше гишето на рецепцията, зад което имаше само един служител. Над главите им лениво се въртяха перките на вентилатора.