Робин Кук - Пристъп

— Последното нещо, което трябва да направим в момента, е да се обадим на брат ти.

Той се облегна и отново притисна леда към окото си.

— Искам да го попитам. Ако наистина има нещо общо с нападението върху теб, няма да му се размине. Чувствам се предадена от собственото си семейство.

— Ядосана ли си?

— Има си хас — отвърна Стефани.

— Трябва да ти задам един въпрос — каза той и намести леда върху синината. — Преди около час ми заяви, че ще си помислиш дали да не се върнеш, защото не искаш да работиш с хора като Пол Сондърс и Спенсър Уингейт. Защото искаш съвестта ти да е спокойна. При настъпилите обстоятелства трябва да знам — възнамеряваш ли да си тръгнеш, или не.

Тя го погледна. Поклати глава и смутено се засмя.

— След случилото се, се чувствам толкова виновна, че няма начин да те оставя сам.

— Е, това е облекчение за мен — забеляза Даниел. — Изглежда наистина всяко зло е за добро, дори да те направят на пихтия.

— Дълбоко съжалявам, че те нараниха — каза Стефани. — Повярвай ми. Съжалявам повече, отколкото си мислиш.

— Добре, добре — повтори той и успокоително я потупа по коляното. — След като ме увери, че оставаш, ето какво мисля да направим. Трябва да се преструваме, че нищо не се е случило с мен, което означава, че няма да се обаждаш и да искаш обяснение от брат си, няма да казваш и на майка си. В бъдещите разговори с нея ще наблягаш на факта, че не сме на почивка, а усърдно работим, за да спасим КЛЕЗА. Ще й кажеш, че ще останем само три седмици и после се връщаме в Бостън.

— Ами онзи, който те нападна? Не се ли опасяваш, че ще дойде пак?

— Опасявам се, но трябва да поемем и този риск. Той не е местен и интуицията ми подсказва, че вече е на път за вкъщи. Заяви ми, че ако трябва отново да бие път от Бостън до тук, ще ме повреди много лошо, което ме кара да мисля, че районът, в който се върти е Ню Ингланд. Същевременно ми даде да разбера, че не ме е повредил, защото иска да се върна и да вдигна компанията на крака, а това означава, че имат интерес да съм добре, независимо как се чувствам в момента. Но надеждата ми е в това, че телефонните разговори с майка ти, които тя несъмнено ще предаде на брат ти, ще убедят братята, че си струва да почакат три седмици.

— Трябва ли да си сменим хотела? Защото казах на мама, че сме отседнали тук.

— Мислих за това, докато те чаках в колата да излезеш от магазина. Дори ми хрумна да приемем предложението на Пол и да се преместим в клиниката „Уингейт“.

— О, господи! От трън, та на глог.

— И аз не искам да се настаним там. И без това едва ще можем да изтраем онези шарлатани през деня. Затова мисля да останем тук, ако това няма да те притесни. Не желая още една нощ като онази в Торино. Ще си седим в хотела и ще излизаме единствено, за да ходим до клиниката, където от утре и без това ще прекарваме повечето време. Съгласна ли си?

Докато го слушаше, Стефани кимаше с глава.

— Съгласна ли си, или не? — повтори въпроса си Даниел. — Защо мълчиш?

Внезапно тя вдигна ръце в изблик на чувства.

— Господи! Вече не знам какво да мисля. Нападението върху теб ме кара да се чувствам още по-объркана по отношение на операцията „Бътлър“. От първия ден трябваше да правим предположения за личности, които познаваме съвсем слабо, или изобщо не сме срещали.

— Почакай малко! — разсърди се Даниел; червеното му лице стана тъмноалено, а ниският му глас достигна неподозирани височини. — Няма да подновяваме разговора за това, дали трябва да лекуваме Бътлър, или не. Вече е решено. От тук нататък ще говорим за това как ще осигурим всичко необходимо за неговата терапия.

— Добре, добре! — отвърна Стефани; протегна ръка и я сложи върху неговата. — Успокой се! Чудесно! Ще останем тук и ще се молим всичко да бъде наред.

Преди да продължи, Даниел си пое дълбоко въздух:

— Освен това мисля, че не бива да се делим.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че неслучайно онази буца мускули ми се нахвърли, когато бях сам. Най-вероятно брат ти държи никой да не те нарани, в противен случай щяха да набият и двама ни, или най-малкото щяха да ме нападнат, но пред очите ти. Според мен мъжът е чакал да се разделим; тоест, смятам, че ако бъдем непрекъснато заедно извън нашата стая, ще се радваме на относителна сигурност.

— Може би си прав — промърмори многозначително Стефани.

Мислите й бяха объркани. От една страна чувстваше облекчение от факта, че Даниел нямаше нещо лошо предвид, когато спомена, че не желае да се делят, но от друга — все още й бе трудно да повярва, че брат й има нещо общо с нападението върху него.