Робин Кук - Пристъп

— Ще ми донесеш ли още лед? — попита Даниел. — Този се стопи.

Имаше нужда да прави нещо. Взе прогизналата кърпа и отиде в банята, за да я изцеди. После отново прибегна до кофата с лед на бара. Когато му подаде компреса, телефонът на страничната масичка внезапно даде признаци на живот. Звънът съживи иначе тихата стая. Нито единият, нито другият помръдваха. И двамата се бяха вторачили в апарата. Спогледаха се разтревожено.

— Кой, по дяволите, може да е? — попита Даниел след четвъртото позвъняване и притисна леда върху окото си.

— Хората, които знаят, че сме тук, не са много — отвърна тя. — Аз ли да вдигна?

— Ами да — каза Даниел. — Ако е майка ти или брат ти, не забравяй какво говорихме.

— Ами ако е онзи, който те нападна?

— Не вярвам. Вдигни, но говори с безгрижен тон! Ако е той, просто затвори. Не се опитвай да го въвлечеш в разговор.

Стефани отиде до телефона, вдигна слушалката и с поглед, забит в Даниел, се опита да говори с нормалния си глас. Даниел забеляза как тя вдигна вежди, когато чу гласа отсреща. След няколко секунди той попита:

— Кой е?

Стефани вдигна ръка и му направи знак да почака.

— Чудесно! Благодаря ви.

После отново се заслуша. Машинално навиваше кабела на пръста си.

— Много сте любезен, но тази вечер не ни е възможно. Всъщност, ще бъдем ангажирани през цялото си пребиваване.

След това бързо се сбогува и остави слушалката. Погледна към Даниел, но не заговори веднага.

— Е? Кой беше? — попита той с любопитство в гласа.

— Спенсър Уингейт — удивено поклати глава Стефани.

— Какво искаше?

— Уведоми ни, че е засякъл пратката от Питър и че още сутринта ще уреди да ни я предадат.

— Ура за малките услуги! Значи, започваме да създаваме лечебните клетки за Бътлър. Но разговорът бе твърде продължителен за такова кратко съобщение. Какво друго искаше?

Тя тъжно се засмя:

— Попита ме дали бих отишла в дома му В Лифърд Кей на вечеря. Колкото и да е странно, даде ми да разбера, че кани само мен. Не мога да повярвам. Стори ми се, че ме сваля.

— Е, да го погледнем от хубавата страна. Има добър вкус.

— Не ми е никак смешно — възрази Стефани.

— Виждам — отвърна Даниел. — Но нека не забравяме голямата цел.

11:30 часа, понеделник, 11 март 2002 година

От време навреме Даниел признаваше заслуженото, на когото трябва. Той не се съмняваше, че в областта на манипулацията с клетки Стефани беше много по-добра от него и това се доказваше сега от материала, който наблюдаваше през дисекционния стереомикроскоп. Двамата с нея го бяха поставили в единия ъгъл на работния плот в лабораторията в клиника „Уингейт“, за да може Даниел да наблюдава работата на Стефани. Тя вече беше готова за прехвърлянето на клетъчните ядра, процес, който бе известен като терапевтично клониране; щеше да извлече ядрото от узряла яйцеклетка, чиято ДНК бе предварително белязана с флуоресцентен материал. Вече бе фиксирала човешката яйцеклетка, като я бе засмукала с помощта на специална пипета с тъп край.

— В твоите ръце всичко изглежда много лесно — забеляза Даниел.

— Наистина е лесно — отвърна Стефани, докато насочваше втората пипета под микроскопа с помощта на микроманипулатора. За разлика от първата, краят на тази пипета бе остър като тънка игла, а диаметърът й бе едва една двайсет и пет милионна част от метъра.

— Да, за теб може да е лесно, но не и за мен.

— Тайната е в това, да не се бърза. Всичко трябва да става спокойно и равномерно, да не се работи отривисто.

Сякаш за да докаже думите си, тя леко, но решително придвижи пипетата към фиксираната яйцеклетка и я допря до външната обвивка на клетката, без да я пробива.

— Ето тук се издънвам винаги — каза Даниел. — В половината от случаите преминавам през клетката и излизам от другата й страна.

— Вероятно защото си нетърпелив и това, естествено, те прави по-несръчен — предположи Стефани. — Щом набележиш клетката, трябва само да чукнеш леко с показалец върху микроманипулатора.

— Не използваш ли самия микроманипулатор за пункцията?

— Никога.

Стефани изпълни процедурата с показалеца си и под микроскопа си видя как пипетата леко навлиза в цитоплазмата на злочестата клетка.

— Е, човек се учи, докато е жив — усмихна се Даниел. — Изглежда, че в тази област съм само любител.

Стефани вдигна глава от микроскопа и го погледна. Не бе в стила му да омаловажава способностите си.

— Не бъди толкова самокритичен. За тази операция си има опитни лаборанти. Научих се да я извършвам още като студентка.