Робин Кук - Пристъп

— Но най-напред ми кажи дали си добре — започна тя.

— Колкото може да се очаква при тези обстоятелства — отвърна Даниел, запали двигателя и даде на заден ход, за да излезе от паркинга.

— Да отидем в болницата ли предпочиташ, или да се консултираш със специалист? — попита тя.

— Не! Няма нужда. Ще оживея.

— А в полицията?

— Не, хиляди пъти не! Ако отидем в полицията, ще започнат разследване, а това означава да не можем да изпълним задължението си към Бътлър.

Даниел изви към изхода на паркинга.

— Ами ако това е още едно предупреждение да не се залавяме с тази задача? Сигурен ли си, че не желаеш да се откажем от фаустовското начинание?

Даниел й хвърли гневен поглед.

— Не мога да повярвам, че го предлагаш! Не и не!

Той ядно тупна с длан върху волана и замълча задавено, после продължи с малко по-спокоен, но решителен тон:

— Нямам намерение да изоставя всичко, за което сме работили досега, само защото двама негодници са изпратили някакъв неандерталец да ми втълпява предупрежденията им.

— Той разговаря ли с теб?

— Между юмруците.

— И какво по-точно искат?

— Ако трябва да цитирам оная безмозъчна буца мускули, трябвало веднага да си вдигна задника и да се върна в Бостън, за да изправя компанията на крака.

Даниел излезе на шосето и увеличи скоростта.

— Като научили, че сме в Насо, нашите акционери помислили, че сме дошли на почивка.

— В хотела ли се връщаме?

— Желанието ми да пазарувам изчезна, затова искам да се върна и да си сложа лед на окото.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидем на лекар?

— Вероятно ще се изненадаш да чуеш, че самият аз съм лекар.

— Говоря за практикуващ лекар.

— Много е смешно, но ме извини, че не се смея!

Продължиха пътя си и изминаха краткото разстояние до хотела в мълчание.

— Братята Кастиляно са познати на брат ми Тони — призна тя, докато вървяха към сградата.

— Защо ли не съм изненадан?

— Но нито ги познавам, нито съм ги виждала.

Отключиха вратата на апартамента. Стефани хвърли торбите настрана. Чувстваше се виновна и не знаеше как да се справи с гнева му.

— Защо не влезеш и не седнеш — грижовно му предложи тя. — Аз ще ти донеса лед.

Даниел се изтегна на кушетката във всекидневната, но тутакси седна. Когато лежеше, цялата му глава пулсираше. Стефани дойде и му донесе кърпа, в която зави кубчетата лед от кофичката върху минибара. Подаде му така направената торба и той внимателно я положи върху подутото си око.

— Искаш ли ибупрофен? — попита тя.

Даниел кимна и Стефани му подаде няколко таблетки с чаша вода.

Докато той пиеше болкоуспокоителните, тя седна на кушетката с подвити крака. Заразказва му подробности от разговора си с Тони в деня, когато трябваше да летят за Торино. Завърши разказа си с извинение, че не му е споменала за него. Оттогава се бяха случили толкова неща, обясни тя, че разговорът им не й се бе сторил толкова належащ.

— Щях да ти кажа, когато се върнем от Насо и вторият транш от финансирането пристигне, защото исках да третираме парите на брат ми като заем и да му ги върнем с лихвите. Не желаех нито той, нито който и да е от приближените му да имат нещо общо с КЛЕЗА.

— Е, поне в едно нещо сме единни.

— Ще приемеш ли извинението ми?

— Предполагам, да — отвърна Даниел без капка ентусиазъм. — Значи, брат ти те предупреди да не идваш в Насо.

— Да — призна тя, — защото не можех да му кажа причината. Но предупреждението му звучеше твърде общо и без каквито и да е заплахи. Знаеш ли, още не мога да повярвам, че той има пръст в нападението върху теб.

— О, така ли?! — възкликна язвително Даниел. — Тогава се насили да повярваш, защото наистина е замесен! Кой друг ще съобщи на тези Кастиляно, че сме в Насо? Откъде другаде биха могли да разберат? Не може да е съвпадение, защото този гангстер се появи ден след нашето пристигане. Очевидно, след като снощи се обади на майка си, тя е позвънила на брат ти, а той на своите приятелчета. Да ти напомням ли как побесня, когато ти споменах, че хората, обвинени в упражняване на рекет, прибягват до насилие?

Стефани се изчерви. Той беше прав; бе направо побесняла. Хрумна й нещо и взе мобилния си телефон. Отвори го и започна да набира някакъв номер. Даниел я хвана за ръката.

— На кого звъниш?

— На брат ми — отвърна ядосано тя.

Даниел се наведе и взе телефона от ръката й. Въпреки гнева и решимостта си, тя не се съпротиви. Даниел затвори телефона и го хвърли на малката масичка.