Робин Кук - Пристъп

Четирите съблекални се намираха зад махагоновата стена на пробните. До пробните се стигаше през двойна летяща врата. На задната стена имаше триизмерни огледала. Всяка съблекалня беше с отделна врата. Първата вдясно бе двойно по-голяма от останалите три. Даниел се запъти натам.

Затвори и заключи вратата, постави избраните дрехи върху стола, а панталоните провеси на закачалката. Тъкмо се канеше да нахлузи един от новите панталони, когато стените шумно се разтърсиха и някой отвори с ритник вратата с такава сила, че бравата изскочи от пластмасовата каса. Даниел усети как сърцето му рипна и заседна в гърлото, а от устата му излезе слаб стон.

Хванат буквално по бели гащи, Даниел се вторачи в натрапника, който изпълни цялото пространство. Мъжът пристъпи към слисания Даниел, който зърна две черни очи с метален блясък. Преди да успее да реагира, мъжът грабна панталоните от ръцете му и ги захвърли настрана.

В следващия момент се чу да протестира, но юмрукът на непознатия се стовари върху лицето му. Даниел залитна назад и преди да се свлече и да седне върху препънатите си в коленете крака, се удари в огледалото на стената. Лицето на мъжа започна да плава пред очите му. Не разбираше напълно какво става и не се съпротивляваше. Непознатият го издърпа нагоре и го метна върху тапицирания стол с дрехите, които Даниел възнамеряваше да купи. Усети кръвта, която шуртеше от носа му. Дясното му око почти ослепя.

— Слушай, гнидо — изръмжа Гаетано и завря глава в лицето му. — Ще бъда кратък. От името на всички акционери в скапаната ти фирма, моите шефове, братята Кастиляно, искат веднага да си вдигнеш задника от тук и да се върнеш на север, за да оправиш нещата в компанията. Чу ли ме?

Даниел се опита да каже нещо, ала гласните му струни бяха парализирани. Вместо това кимна с глава.

— Предупреждението е просто — продължи Гаетано. — Смятат, че да се припичаш на слънцето, когато стоте им бона могат да хвръкнат, е неуважение към тях.

— Опитваме… — опита се да обясни Даниел, но от устата му излезе някакво писукане.

— Да, бе — присмя се Гаетано. — Двамцата с игривата ти приятелка. Но на моите шефове не им харесва така и искат да опитате там, на място. Независимо дали компанията потъва, или не, те си искат парите обратно. И ще си ги получат, въпреки скъпо платените ви адвокати. Разбра ли?

— Да, но…

— Никакво „но“! — прекъсна го Гаетано. — Изразих се съвсем ясно. Ти ми кажи дали разбра. Да, или не?

— Да — насили се да произнесе Даниел.

— Хубаво. Но за да съм сигурен, приготвил съм ти и нещо друго, за което да мислиш.

И без предупреждение го удари пак. Този път с разтворена длан в лявата страна на главата. Пестникът му бе толкова силен, че Даниел се завъртя на стола и изхвърча като парцалена кукла от него. Страната го пареше, а в ухото му звънеше. Усети как онзи го ритна с крак, сграбчи го за косата и дръпна главата му нагоре. Даниел отвори очи.

— Мога ли да бъда сигурен, че правилно разбра посланието? — попита Гаетано. — Защото искам да знаеш, че можех и да те повредя. Надявам се, че го разбираш. Но засега не искаме да те повреждаме, за да можеш да се върнеш и да изправиш компанията на крака. Това, разбира се, може да се промени, ако трябва пак да бия път от Бостън до тук. Следиш ли мисълта ми?

— Разбрах посланието.

Якият мъж пусна косата на Даниел и главата му тупна върху мокета. Той не отвори очи.

— Това е всичко засега — произнесе Гаетано. — Надявам се, че няма да има нужда да идвам пак.

Само след миг Даниел чу вратата на съблекалнята да се отваря и после да се затваря. Настъпи тишина.

15:20 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година

Няколко минути Даниел остана да лежи неподвижно, после отвори очи. Беше сам в малката съблекалня, но отпред се чуваха приглушени гласове. Сякаш продавачът упътваше клиент към съблекалните. Даниел се насили и седна на пода.

Погледна се в огледалото. Лявата страна на лицето му бе червена като цвекло, а от носа му капеше кръв и се стичаше покрай устата. Дясното му око имаше синкав оттенък и бе започнало да се подува и да се затваря.

С връхчето на показалеца си той предпазливо опипа носа и дясната си скула. Болеше го, но повърхността бе гладка, без подозрителни изпъкналости, които да говорят за счупване на костта. Изправи се и главата му се замая, ала не се чувстваше много зле. Само главата го болеше, краката не го държаха и изпитваше чувство на безпокойство, сякаш току-що бе изгълтал пет кафета наведнъж. Протегна ръката си; тя направо се тресеше. Случката го бе хвърлила в ужас; никога преди не се бе чувствал тъй уязвим и слаб.