Робин Кук - Пристъп

Клатушкайки се, успя да обуе панталоните си. Обърса с длан кръвта от лицето си. Тогава усети, че от вътрешната страна на бузата си има дълбока рана. Опипа с език мястото. За щастие, не беше чак толкова голяма и не бе нужно да се шие. Приглади с пръсти оредяващата си коса, отвори вратата и излезе в пробната.

— Добър ден — поздрави тъмнокож местен продавач с подчертан британски акцент.

Бе облечен в костюм на тънки райета, на чийто фон силно изпъкваше цветната копринена кърпичка в горното джобче, която сякаш бе експлодирала от гръдния му кош. Стоеше облегнат на стената със скръстени ръце и чакаше клиентът му да излезе от съблекалнята. С любопитство изгледа Даниел, вдигна вежди, но нищо не каза.

Тъй като не бе сигурен в гласа си, Даниел само кимна с глава и се опита да се усмихне. Несигурно тръгна напред, защото усещаше, че трепери. Боеше се, че околните ще го помислят за дрогиран. Но като се пораздвижи, походката му стана по-сигурна. Зарадва се, че продавачът не го заговори. Нямаше желание да общува с никого. Бързаше да излезе от магазина.

Когато стигна външната врата, беше сигурен, че походката му е нормална. Отвори я и подаде главата си навън в следобедната жега. Бързо огледа паркираните коли и се убеди, че нападателят му трябва отдавна да е изчезнал. Надникна през стъклото в магазина за дамско облекло и зърна Стефани, която оживено пазаруваше. Като се убеди, че тя е добре, Даниел тръгна право към автомобила.

Щом влезе в колата, той смъкна стъклата на прозорците и остави лекият бриз да раздвижи застоялия горещ въздух в купето. Въздъхна; добре му беше да седи на познато място. Обърна огледалото за обратно виждане към себе си и внимателно огледа лицето си. Тревожеше се за дясното си око, което вече се беше затворило. Но роговицата бе чиста и в предната камера не се виждаше кръв; единствено на склерата се забелязваха малки кръвоизливчета. За да се убеди, че не е пострадал, той провери дали не вижда двойни образи, когато мести поглед нагоре и надолу. Слава богу, всичко беше наред. Оправи огледалото, облегна се и зачака Стефани.

След около четвърт час тя излезе от магазина, като влачеше със себе си няколко пълни торби. Засенчи очите си с ръка и погледна към колата. Даниел й помаха с ръка през смъкнатото стъкло. Тя също му махна и се затича към него. Бе имал време да помисли за вероятната причина за нападението и първоначалната потиснатост бе отстъпила място на яростта, значителна част от която бе насочена към Стефани и съмнителното й семейство. Макар, че нападателят не му бе счупил коленете, начинът на действие намирисваше на мафиотщина и той тутакси си спомни за брат й. Нямаше ни най-малка представа кои са братята Кастиляно, но възнамеряваше да разбере.

Стефани се приближи, отвори вратата и хвърли торбите на задната седалка.

— Успя ли да се оправиш? — попита безгрижно тя. — Трябва да ти кажа, че направих много хубави покупки.

Тя шумно затвори задната врата и тръгна да отваря предната, като не спираше радостно да бърбори. Седна и се протегна за предпазния колан, когато внезапно го погледна. Спря по средата на изречението.

— Господи! Какво е станало с окото ти? — попита тя.

— Добре, че го забеляза — горчиво отвърна Даниел. — Очевидно някой ме е набил. Но преди да навлезем в неприятни подробности, искам да ти задам един въпрос. Кои са братята Кастиляно?

Тя се вторачи в него и сега видя не само подутото око, а и синината на страната и засъхналата кръв под ноздрите му.

Искаше й се да го докосне със съчувствие, но се въздържа. Долови гневния блясък в очите му и усети суровата нотка в гласа му. Името на братята и връзката, която направи между него и станалото, я парализираха. Смутено погледна надолу.

— Има ли още нещо пикантно, което не си сметнала за нужно да споделиш с мен? — язвително продължи Даниел. — Някаква друга подробност, освен че брат ти е бил обвинен в рекет, след като е инвестирал в компанията? Питам пак: кои, по дяволите, са братята Кастиляно?

Умът й препускаше. Вярно, не му бе казала, че само половината от парите, които брат й бе вложил, са негови. Нямаше извинение за това, още по-малко можеше да оправдае втория си пропуск, който я бе накарал да се чувства като крадец, уловен за втори път в едно и също престъпление.

Стефани мълчеше и Даниел продължи:

— Надявах се, че поне можем да разговаряме.

— Можем и ще го направим — обади се тя.

Никога в живота си не се бе чувствала толкова виновна. Бяха го наранили и тя трябваше да признае, че голяма част от отговорността пада на нейните плещи.