Робин Кук - Пристъп

— Бинго! — едва чуто прошепна той.

Върна фотографията обратно на мястото й и погледна часовника на ръката си. Беше три без четвърт. Сви рамене. Ако професорът излезе на разходка, или се върне в града, което щеше да е още по-добре, Гаетано щеше да се върне в Бостън навреме.

Двамата изчезнаха от полезрението му — явно бяха във фоайето и минаваха покрай гишето на рецепцията. Без да бърза, за да не привлече вниманието на околните, той остави списанието, което разглеждаше, взе сакото си от облегалката, усмихна се на бармана, който бе любезен да побъбри с него, докато чакаше, за да не се усъмни охраната на хотела и тръгна след тях. Когато стигна до входа, те вече бяха изчезнали.

Гаетано тръгна по алеята, която лъкатушеше сред цъфнали дървета и декоративни храсти. Не се притесняваше, че не ги вижда, защото съобрази, че бяха влезли в апартамента си. Знаеше номера на стаята — 108. Съжаляваше, че инструкциите бяха да не се разправя с професора в хотела. Щеше да му е по-лесно, вместо да го чака да излезе.

Зърна ги, тъкмо когато влизаха в сградата, където се намираше апартаментът им. Гаетано заобиколи и излезе от входа към океана, където между две палми висеше завързан хамак; намираше се на много стратегическо място. Метна сакото си на едното въже и предпазливо се настани в хамака. От тук можеше да ги види, ако тръгнат към плажа, басейна или някъде другаде. Нямаше какво да прави, освен да седи, да чака и да се надява, че плановете им ще ги изведат по-далеч от хотела.

Минутите се влачеха и пулсът му се нормализира. Бе приятно възбуден от мисълта, че много скоро ще раздвижи мускулите си. Чувстваше се изключително удобно, полегнал на хамака с глава върху малката платнена възглавничка и с един крак на земята, за да се люлее. През листата на палмата над него се провираше един слънчев лъч, сякаш изпратен му от бога. Ако лежеше на слънце, щеше да се свари.

Покрай него мина жена по оскъден бански и прозрачна ризка и му се усмихна. Той й помаха с ръка и това силно разклати хамака. Доколкото си спомняше, никога досега не беше лежал в хамак, а щом като висеше завързан между двете дървета, нямаше да е толкова стабилен, колкото очакваше. Улови се с две ръце за въжетата.

Тъкмо щеше да се пусне, за да погледне часовника си, когато ги зърна. Вместо да се отправят към плажа, те вървяха по алеята на път за фоайето. И най-важното, не се бяха преоблекли. Гаетано не искаше да урочаса късмета си, но, дявол да го вземе, те в никакъв случай нямаше да отидат да плуват в басейна с тези дрехи! Сигурно отново щяха да излязат!

В стремежа си да се измъкне бързо от хамака, той го преобърна и се изтърси по лице на земята. Озърна се и смутен видя, че няколко хлапета и майка им наблюдаваха позора му.

Изтръска с ръка тревичките по панталоните си и вдигна слънчевите си очила от моравата. Две от хлапетата се хилеха за негова сметка и за миг си помисли, че трябва да им даде добър урок как да уважават по-възрастните. За щастие, те го отминаха, макар че едното дете продължаваше да се обръща с насмешлива усмивка на лицето. Гаетано му се закани с пръст. Грабна сакото си и хукна след двойката.

Преди да стигнат до централната сграда, той ги догони и забави крачка. Беше толкова близо, че чуваше разговора им. Забеляза също, че в действителност Стефани бе много по-хубава, отколкото на снимката.

— Защо не поиска да докарат колата? — попита тя. — Идвам след миг. Ще проверя дали трябва да направим резервация за вечеря.

— Не се бави — извика й Даниел.

Гаетано едва сдържаше доволната си усмивка. Завъртя се на пети и излезе навън. Тръгна бързо към паркинга и скочи в черокито. Запали двигателя, подкара към входа на хотела и спря така, че да вижда околните алеи и входната площадка. Точно пред входа на хотела бе спрян син Меркурий със загасен мотор. Стефани се появи отвътре и се настани на седалката до шофьора.

— Уцелих в десетката! — щастливо прошепна Гаетано.

Той погледна часовника си. Беше три и четвърт. Нещата бяха започнали да си идват по местата.

Синият Меркурий потегли и мина точно пред него. Той хлътна и се скри зад волана. После отново седна и се отпусна.

— Какво мислиш за разговора ми с отец Малоуни? — попита Стефани.

— И сега съм объркан по отношение на него точно толкова, колкото и в Торино.

— И аз — съгласи се тя. — Надявах се сега да бъде по-словоохотлив за божията намеса и за положението си на служител на бога, отколкото в Италия. Поне ще уреди да получим куфарите си обратно. Ние просто избягахме, а като знам какво става с багажа по летищата, това наистина си е божия намеса.