Робин Кук - Пристъп

— Мисля, че е страхотен и че извадихме късмет с него. Фактът, че има опит в имплантирането на ембрионални клетки при паркинсонова болест е изключително предимство. Умението му ще ни е нужно. Имплантирането на нашите клонирани допаминергични неутрални клетки няма да е новост за него, само че сега ще трябва да се задействат. Освен това му се работи.

— Много е въодушевен — съгласи се Стефани, — но не съм напълно убедена, че въодушевлението му се основава на възможността да работи. Бях изненадана, като го чух да казва, че процедурата ще му отнеме около час.

— Аз не се изненадвам — заяви Даниел. — Единствено работата със стереотаксона ще отнеме време. Останалото, включително и инжектирането, е кратък процес.

— Предполагам, че трябва да сме благодарни, задето толкова лесно сме намерили тъкмо този неврохирург.

Даниел кимна с глава.

— Има още една причина, която те извади от кожата ти тази сутрин — внезапно каза той след продължително мълчание.

— О? — реагира на репликата му Стефани, като отново се напрегна след краткото отпускане преди това; последното нещо, което искаше да чуе, бе още някаква неприятна подробност.

— Вярата ти в лекарската етика сигурно е достигнала до най-ниската си точка.

— Какво искаш да кажеш?

— Спенсър Уингейт далеч не е нисък и дебел, както очакваше, въпреки че е напълно възможно да е заклет пушач и дъхът му да мирише лошо.

Тя игриво го потупа по рамото.

— Да помниш тъкмо това от всичко, което наговорих в последните дни — колко характерно за теб!

Даниел пое шегата й и се престори на разочарован. Отдръпна се от нея, сякаш за да се защити и плътно се притисна към страничното стъкло. Тъкмо в този миг трябваше да спрат на светофара пред моста, който отвеждаше към остров Парадайз.

— Виж, Пол Сондърс е друга история — каза Даниел и зае предишното си положение. — Така че вярата ти може да се възвърне, защото външността му компенсира напълно елегантността на Спенсър.

— Е, не е чак толкова противен — възрази тя. — Нима не забеляза интересната му прическа и очарователните му бели къдрици?

— Знам, че не обичаш да говориш за външността на хората — прекъсна я Даниел, — но можеше поне да се изразиш по-деликатно.

— Хората се раждат такива, каквито са и не могат да избират лицата и телата си. Бих казала, че Пол Сондърс е неповторим. Не съм виждала човек с различен цвят на очите.

— При него има епонимичен генетичен синдром — обясни Даниел. — Доколкото си спомням, среща се много рядко. Една от онези болести, които при развитието на съвременната медицина постепенно ще изчезнат.

— Наследствено заболяване! — забеляза тя. — Сега разбираш ли защо не обичам да критикувам външността на хората? Този синдром води ли до сериозни последици за здравето?

— Не си спомням — отвърна Даниел.

Светна зелено и автомобилът пое по моста. Изгледът към пристанището на Насо бе великолепен и двамата продължиха пътя си, като мълчаливо му се наслаждаваха.

— Хей! — изръмжа Даниел.

Той свърна встрани, за да направи десен завой и спря.

— Искаш ли да отидем в търговския център и да си вземем някои дрехи? Ако не друго, поне трябва да имаме бански костюми, за да отидем на плажа. Когато пратката пристигне, няма да имаме възможност да се наслаждаваме на курорта.

— Нека най-напред се върнем в хотела. Време е да се обадим на отец Малоуни. Трябва вече да се е прибрал в Ню Йорк и вероятно има информация за багажа ни. От това ще зависи какви дрехи ще си купим.

— Логично! — съгласи се Даниел.

Той даде мигач и погледна през рамото си, после се вля в движението на изток.

Няколко минути по-късно колата им премина покрай паркинга и се отправи към главния вход на хотела. Портиерите в ливреи застанаха от двете страни на автомобила и отвориха вратите едновременно.

— Няма ли да оставим колата на паркинга? — попита Стефани.

— Не, ще бъде тук, при портиерите — отвърна той. — Ще опитаме да се свържем с отец Малоуни и независимо дали ще говорим с него или не, искам да се върнем и да си купим бански костюми.

— Съгласна — каза Стефани и излезе от колата.

След напрегнатата утрин малко скитане по магазините плюс излежаване на плажа щеше да й се отрази чудесно.

Внезапно пулсът на Гаетано се учести и космите на врата му настръхнаха. Най-после, след серия фалшиви тревоги, мъжът и жената, които влизаха във входа на хотела, му заприличаха на двамината, които търсеше. Бързо измъкна снимката от джоба на пъстрата си риза. Сравни лицата на влизащите с тези от снимката.