Робин Кук - Пристъп

— Докторът и приятелката му пристигнаха.

— Знам — отвърна безизразно охранителят.

Той обърна монитора към Пол и Пол видя застиналото изображение на Даниел и Стефани в мига, в който влизаха във входа на административната сграда. Мръщеха се на яркото утринно слънце.

— Добра картина — забеляза Пол. — Веднага се вижда, че жената е доста привлекателна.

Кърт извъртя монитора обратно към себе си, но не отговори.

— Нещо ново за самоличността на пациента? — попита Пол.

Кърт поклати отрицателно глава.

— Значи посещението в апартамента им в Кеймбридж и другото в офиса нищо не донесоха?

— Нищо — поклати отново глава Кърт.

— Не искам да търся под вола теле — започна Пол, — но трябва да разберем кой е този човек, и то скоро. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-малка ще е възможността да получим максимална компенсация. А ние наистина имаме нужда от парите.

— След като двамата са вече в Насо, ще ни е по-лесно.

— Имаш ли стратегия?

— Кога започват работа в клиниката?

— Още утре, при положение, че получат пратката, която очакват.

Искам достъп до лаптопите и мобилните им телефони за няколко минути — каза Кърт. — За тази цел ще имаме нужда от помощта на хората от лабораторията.

— Така ли? — изненада се Пол.

Кърт нямаше навика да търси помощ, от когото и да е.

— Разбира се! Ще говоря с мис Финигън. Какво ще искаш от нея?

— Щом ще работят тук, искам да разбера къде ще държат компютрите и мобилните си телефони, когато отиват в столовата, например.

— Е, няма да е таткова трудно — отвърна Пол. — Меган сигурно ще им освободи шкафчета със заключалки за личните им вещи. Защо ти трябват мобилните им телефони? Искам да кажа, че се досещам защо са ти компютрите им, но телефоните?

— За да проверя под какво име влизат в мрежата — отвърна Кърт. — Не че очаквам да науча кой знае колко, като знам каква предпазливост проявиха до този момент. Не очаквам кой знае какво и от компютрите им. Би било твърде лесно. Тези хора не са глупави. Всъщност, искам да вкарам бръмбари в телефоните им, за да проследявам разговорите. Само така ще разберем онова, което желаем. Лошото е, че мониторингът трябва да е отблизо, в радиус от трийсетина метра, поради ограничената енергия. Щом поставим бръмбарите, Бруно или аз ще трябва да бъдем винаги в обсега им.

— Това ще ни създаде сериозни проблеми! — възкликна Пол. — Надявам се, не си забравил, че дискретността в случая е най-важното нещо. Ако има някакъв срив, Уингейт ще получи апоплектичен удар.

Кърт отново сви рамене.

— Научихме, че са отседнали в хотел „Оушън Клъб“ на остров Парадайз.

Кърт леко кимна с глава.

— А днес узнахме още нещо, което може да ни е от полза — добави Пол. — Тайнственият пациент би могъл да е някой високопоставен служител на католическата църква, което е в наша полза, като имаме предвид отношението на църквата към работата със стволовите клетки. Ако запазим в тайна самоличността му, може да спечелим доста пари.

Кърт не помръдна.

— Е, това е — каза Пол и стана от стола. — Нека ти повторя — трябва ни името му!

— Ще го имате — отвърна Кърт.

— Какво става? — попита Даниел със сърдита нотка в гласа. — Наказваш ме с мълчание, така ли? Откакто излязохме от клиниката преди двайсет минути, не си обелила и дума.

— И ти не си се разговорил кой знае колко — отвърна Стефани.

Тя разсеяно се взираше през предното стъкло и дори не си направи труда да го погледне.

— Когато се качихме в колата, казах, че денят е хубав.

— Ау! — възкликна подигравателно Стефани. — Колко стимулиращо начало на разговор, като имаме предвид случилото се тази сутрин!

Даниел й хвърли сърдит поглед и отново се съсредоточи върху пътя пред себе си. Движеха се по северното шосе на път за хотела.

— Мисля, че не е честно. Пред домакините ни се развилия като фурия, а сега мълчиш. Сякаш съм виновен в нещо. Не си права, не разбираш ли?

— Добре де, аз пък не разбирам защо ти си толкова безучастен към онова, което се върши в клиника „Уингейт“.

— Имаш предвид предполагаемата терапия със стволови клетки, нали?

— Дори не може да се нарече терапия. Тяхното си е чиста шарлатания! Не само, че източват парите на отчаяните хора, уж за да ги лекуват, но и ще дамгосат операциите със стволови клетки като неефикасни, тъй като няма никого да излекуват! Сега сигурно ще ми заповтаряш, че не ти казвам нищо ново, но не срещу мен трябва да…

— Бесен съм — прекъсна я Даниел, — всеки на моето място би побеснял, но съм отчаян и от политиците, чиито решения правят възможни подобни неща и ни принуждават да работим с такива хора. А ние сме принудени, не забравяй…