Робин Кук - Пристъп

Но през 2000-та година стана голяма беля. Двамата с по-възрастния си брат работеха като охранители за една от най-престъпните фамилии в Куинс в Ню Йорк. Трябваше да се свърши нещо и изпратиха него и брат му Вито. Инструктираха ги да дадат урок на някакво ченге, което вземаше подкупи, но не изпълняваше своята част от задълженията. Сметките им излязоха криви и работата се обърка. Ченгето измъкна пищов и преди Гаетано да го обезоръжи, тежко рани Вито.

На Гаетано му падна пелена пред очите. Накрая уби не само ченгето, но и жена му и малкия му син, които имаха глупостта да се намесят — жената извади друг пистолет, а момчето — бухалката си за бейзбол. Всички се вбесиха. Не мислеха, че ще стане така и градските власти вдигнаха голяма пушилка, сякаш ченгето бе национален герой. Отначало Гаетано си помисли, че ще го разпънат на кръст, ще го пребият, или ще го поднесат на тепсия на полицията. Но съвсем неочаквано му предложиха да замине за Бостън и да работи за братята Кастиляно, далечни роднини на семейство Барес, за когото бе работил до този момент.

В началото отказа. Мразеше Бостън. Е, моля ви се, може ли Бостън да се сравни с Ню Йорк! Освен това не му се щеше да се унижи до такава степен, че да стане чиновник във фирма за водопроводни части. Но постепенно свикна с тази мисъл.

— Боже милостиви! — възкликна Гаетано, когато зърна океана. Никога в живота си не бе виждал такъв наситен син цвят. Трафикът се оживи и той намали скоростта, за да се наслаждава на гледката. Свикна с лявото движение по-бързо, отколкото очакваше и вече можеше да се оглежда, а имаше какво да види. Когато пристигна в Насо, вече гледаше оптимистично на бъдещето. В града попадна в истинско задръстване. Озова се заклещен зад някакъв автобус и спря.

Погледна часовника си. Минаваше един часа следобед. Оптимизмът му започна да се изпарява и той поклати глава. Разбра, че шансовете му да изпълни задачата си и до четири и половина да се върне на летището, което трябваше непременно да направи, ако искаше да хване полета от Маями до Бостън, намаляваха с всяка изминала минута.

— Да го духаш! — гневно извика той.

В същия миг реши, че не бива да позволи ограниченото време да помрачи деня му. Пое си дълбоко дъх и погледна през страничното стъкло. Дори успя да се усмихне на една красива чернокожа жена, която отвърна на усмивката му и той почувства, че би могъл да прекара нощта твърде приятно. Свали стъклото, ала жената бе изчезнала. Автобусът пред него започна бавно да се придвижва напред.

Най-после Гаетано стигна до великолепния мост, който свързваше остров Ню Провидънс с остров Парадайз, и скоро се озова в паркинга на хотел „Оушън Клъб“, който, съдейки по автомобилите, обслужваше повече служителите, отколкото гостите на хотела.

Остави чантата и сакото си на задната седалка и тръгна на запад по алеята, край която растяха дървета и цветя, а после сви на север между две хотелски сгради. Алеята го отведе до зелената морава между хотела и плажа. Обърна се на изток и се отправи към централните постройки, в които се помещаваха ресторантът и останалите общи помещения. Възхитата му от великолепието на курорта нямаше край.

Високо над пясъчната ивица се извисяваше открит ресторант с бар, защитен от слънцето със сламен покрив. От там се откриваше красива гледка към целия плаж. Беше един и половина и ресторантът бе претъпкан, а навън имаше опашка от хора, които чакаха за маса или за място върху високите столчета на бара. Гаетано се спря и извади снимките, за да види още веднъж как изглеждат професорът и сестрата на Тони. Задържа погледа си върху жената и си помисли колко хубаво би било, ако тя бе обектът на неговата мисия. Усмихна се, като си представи по какъв начин би довел до знанието й жестокото послание.

Въоръжен със запечатания в ума си образ на хората, които търсеше, Гаетано бавно се заразхожда около бар ресторанта. Масите бяха подредени в периферията на кръга, а в средата се намираше барът. Местата и в ресторанта, и в бара бяха заети от оскъдно облечени курортисти. Всички — високи и ниски, слаби и дебели, млади и стари бяха по бански костюми, наметнали блузи или ризи.

Той обиколи и се върна на същото място, без да види някой, който да прилича на мъжа или жената от снимката. Пое надолу по стълбите, мина покрай откритите душове и стъпи на пясъка. Вдясно се намираше плажът на хотела, където имаше хавлии, чадъри и шезлонги за гостите. Гаетано свали обувките и чорапите си, нави крачолите на панталоните си и се замъкна до водата, където малките вълни галеха брега. Пръстите на краката му усетиха свежата им милувка и внезапно му се прииска да облече бански гащета. Водата бе кристалночиста, плитка и приятно хладна.