Робин Кук - Пристъп

На Гаетано му се струваше, че чака на международното летище в Насо цяла вечност, но най-после редът му дойде и той се озова пред гишето за наемане на коли. Питаше се защо на хората преди него им трябваше толкова много време, за да си наемат автомобил; трябваше само да подпишат проклетия формуляр. Погледна часовника на ръката си. Беше дванайсет и половина по обяд. Беше кацнал преди двайсет минути, макар че бе излетял от летище „Лоуган“ в шест сутринта, преди още слънцето да изгрее. Проблемът беше, че нямаше директен полет до Бахамите и в Орландо трябваше да се прехвърли на друг самолет.

Гаетано нервно пристъпваше от крак на крак. Сал и Лу му дадоха ясно да разбере, че искат да изпълни задачата за един ден и да си вдигне задника обратно за Бостън. Изрично го предупредиха, че няма да приемат никакви извинения, макар да обявиха в един глас, че успехът на начинанието зависи от това колко бързо Гаетано ще се свърже с доктор Даниел Лоуъл, което не беше сигурно, тъй като и двамата признаха, че вариантите са няколко. Гаетано обеща да направи всичко по силите си. Но нямаше друга възможност да свърши работата, освен на всяка цена да се замъкне в хотел „Оушън Клъб“.

Планът му беше прост. Ще отиде в хотела, ще открие местонахождението на обекта, който според Лу и Сал сигурно се припича на плажа, като се има предвид хубавото време, хитроумно ще го примами извън сградата и ще свърши онова, което трябва — ще предаде предупреждението на своите шефове и така ще го разтърси, че докторът ще трябва да вземе посланието съвсем на сериозно. После на бегом ще се върне на летището и ще се качи на нещо до Маями, но навреме, за да не изпусне последния полет за Бостън. Ако по някаква причина това не стане, Гаетано трябваше да изпълни задачата си тази вечер. А при положение че професорът не излезеше от хотела, Гаетано щеше да прекара нощта в някой приют за бедни и да се върне на сутринта. Единственият проблем при втория план бе, че нямаше никаква гаранция, че мишената му ще напусне хотела, а това означаваше, че всичко трябва да се отложи за следващия ден. Ако ставаше така, Лу и Сал щяха да полудеят, независимо от обясненията му, затова сега той се чувстваше между чука и наковалнята. Проблемите произтичаха от факта, че в Бостън имаха нужда от него. Както му напомниха шефовете, там го чакаше доста работа, тъй като финансите им бяха твърде разклатени в момента, а длъжниците им се оплакваха, че нямат пари в наличност, за да върнат заемите си и да покрият своите задължения.

Гаетано избърса потта, която се стичаше по черната му подстригана коса и широкото чело. Беше облечен в памучни панталони, риза с къси ръкави на цветя и синьо спортно сако. Трябваше да изглежда заможен, за да не прави впечатление като се навърта около шикозния хотел. В момента бе метнал сакото си на рамо, а на панталоните му в сгъвките зад коленете отзад се виждаха тъмни петна от пот. Якото му телосложение реагираше буйно на влажния тропически климат.

Петнайсет минути по-късно Гаетано излезе на паркинга, където бе горещо като в ада. Огледа се да види къде е белият джип „Чероки“, който бе наел. Досега му беше горещо, но това бе нищо — навън направо завираше и под мишниците на ризата му се образуваха две големи мокри петна. В дясната си ръка държеше пътната си чанта, а в лявата стискаше документите на колата и пътната карта, която бе получил от агента. Трябваше да кара вляво и това го натовари още повече. Струваше му се върха на глупостта да се шофира на обратната страна, както правеха жителите на Бахамите.

Откри автомобила. Качи се и без да се бави запали двигателя. Първото нещо, което направи, бе да включи климатика на пълна мощност и да насочи вентилаторите към себе си. Разгърна картата, остави я на съседната седалка и тръгна да излиза от паркинга.

Бяха говорили за някакво оръжие, но после се бяха отказали. Първо, щеше да отнеме доста време и второ, едва ли щеше да има нужда от него с пикливия професор. Отново погледна картата. Пътят не бе сложен, тъй като по-голямата част от шосетата водеха в град Насо. Оттам щеше да поеме по моста до остров Парадайс и после лесно щеше да открие хотел „Оушън Клъб“.

Гаетано се усмихна. Само преди няколко години едва ли някой можеше да предположи, че ще пътува до Бахамските острови, облечен в дрехи трепач и че ще се чувства на седмото небе, готов за действие. От вълнение чак косата му настръхна. Насилието му харесваше. Бе пристрастен към него и това му докара доста бели още в училище, особено като поотрасна малко. Обичаше да гледа филми, в които имаше насилие, да играе такива компютърни игри, но най-вече обичаше насилието в реалния живот. Благодарение на якото си телосложение още от малък успяваше да излезе победител в повечето схватки.