Робин Кук - Пристъп

— Така си и мислех — отвърна Даниел, без да вдигне глава.

Стефани сви рамене и отново се съсредоточи върху работата си с микроскопа.

— Ето, използвам микроманипулатора, за да достигна до флуоресциращата ДНК — обясни тя.

Върхът на пипетата се доближи до целта и тя изчезна в лумена на пипетата като в миниатюрна прахосмукачка.

— И с това не се справям добре — каза Даниел. — Мисля, че засмуквам твърде много от цитоплазмата.

— Трябва да се засмуче само ДНК материалът — отвърна Стефани.

— Като наблюдавам операцията, не преставам да се удивлявам, че проработва — забеляза Даниел. — Винаги съм оприличавал структурата на живата клетка, наблюдавана под микроскоп, на миниатюрна стъклена къщичка. Как става така, че успяваме да откъснем ядрото й от корен, да вкараме друго ядро от стара диференцирана клетка и да я накараме да функционира отново? Умът ми не го побира.

— Не само че функционира, но дори старото ядро, което вкарваме, се подмладява.

— Това също — съгласи се той. — Процесът на ядреното прехвърляне наистина ме изумява.

— За мен подобно чудо е доказателство за намесата на Бог, което разтърсва моя агностицизъм дори повече от онова, което научихме за Плащеницата от Торино.

Докато говореше, Стефани насочи трета пипета под микроскопа. В нейния лумен се намираше единична фибробластна клетка от тъканната култура на Ашли Бътлър: клетка, чието ядро Даниел бе променил с неимоверни усилия, най-напред с помощта на НХТСК, за да премахне гените — носители на паркинсоновата болест, — а после с помощта на добавъчен ген, който Даниел използва по предложение на Стефани като специален повърхностен антиген. Същата ДНК от ядрото на фибробласта трябваше да замени онази ДНК, която Стефани бе отстранила.

Докато наблюдаваше изкусните манипулации на Стефани, Даниел се възхищаваше на работата, която двамата с нея успяха да свършат за седмица и половина: точно толкова време бе изминало от нападението на бостънския бандит върху него. За щастие раните му бяха заздравели и бяха останали единствено в паметта му. Само от време на време усещаше дясната си скула малко по-чувствителна от лявата, а от синия оток бе останало жълтеникаво петно, но и то щеше да изчезне. За жалост обаче още потръпваше, като си спомнеше за случая. Картината на надвесилия се над него гангстер с огромната си глава, малки уши и нос като патладжан се бе запечатала дълбоко в паметта му. Най-страшна бе кривата му усмивка и жестоките очи, които блестяха като стъкло. Дори сега, единайсет дни по-късно, Даниел виждаше в кошмарите си ужасното му лице, пред което се усещаше напълно безпомощен.

През деня се чувстваше много по-добре, отколкото през нощта. Както двамата със Стефани бяха решили непосредствено след случилото се, те бяха непрекъснато заедно, почти като сиамски близнаци и не излизаха от района на хотела, освен когато ходеха в клиника „Уингейт“. Оказа се, че изпълнението на този им план не бе никакво насилие върху тях, тъй като от зори до мрак прекарваха в лабораторията. Меган Финиган много ги улесни, като в добавка към плота в лабораторията им предложи и малък кабинет. Сега можеха да работят и върху документацията, което имаше положителен ефект върху цялостната операция. От помощ им бе дори Пол Сондърс: той устоя на думата си и ги снабди с десет свежи човешки яйцеклетки само дванайсет часа, след като ги бяха поискали.

Отначало двамата разделиха дейностите помежду си. Тя работеше с фибробластната култура, изпратена им от Питър Размрази я и я остави да се доразвие. В това време Даниел се занимаваше с парчето от плащеницата във физиологичния разтвор. След една-единствена операция с PCR апарата, за да увеличи наличната ДНК в течността, Даниел установи, че тя е най-вероятно от човек, макар и силно фрагментирана, което не бе изненада за тях.

След пречистването й с помощта на микроскопични стъклени топчета, той прекара изолираните фрагменти от ДНК през PCR още няколко пъти и приложи допаминергично сондиране на гените. Веднага получи резултат, но само с част от генетичния материал и това наложи запълване на празнотите. След още няколко работни дни, всеки един, от които с продължителност шестнайсет часа, Даниел успя да прикрепи съответните фрагменти от ядрообразуващ материал, за да се оформят необходимите гени. Сега вече бе готов за фибробластите на Ашли Бътлър, които Стефани му бе приготвила.

Следващата стъпка бе НХТСК и при нея практически нямаше никакъв проблем. Тъй като сам бе разработил процедурата, Даниел познаваше всичките й тънкости и уловки, но под сигурната му нетрепваща ръка ензимите и вирусните вектори функционираха безупречно и много скоро вече разполагаше с няколко готови фибробласта. Единствено Пол Сондърс му създаваше затруднения с искането си да наблюдава всяка операция, която той извършваше и често му се пречкаше в краката. Пол открито признаваше, че има намерение да използва същата технология при терапията със стволови клетки в клиниката.