Робин Кук - Пристъп

Стефани и Даниел възнамеряваха да създадат десет отделни линии стволови клетки, всяка от които да съдържа клонирани клетки от Ашли Бътлър. Макар да им бе нужна само една, те създадоха десет за всеки случай. И десетте щяха да доставят клетки, които да бъдат диференцирани в допамин произвеждащи нервни клетки.

Може би по-късно през деня, или на другата сутрин Стефани щеше да получи стволовите клетки от бластоцистите, но дотогава разполагаше с малко свободно време. Единственият проблем беше, че не можеше да остави Даниел, но благодарение на мерките за сигурност в клиниката и на неговото дистанциране от нея напоследък, тя си мислеше, че той няма да е непреодолима пречка.

— Как върви сливането? — извика Даниел от мястото си.

— Като че ли добре — отвърна Стефани, докато се взираше в лещите на микроскопа.

Сега яйцеклетката имаше ново ядро с пълен набор от хромозоми. Следвайки необясним засега процес, яйцето щеше да започне да препрограмира работата на ядрото. Само за часове новосъздаденото образувание щеше да започне да се държи като наскоро оплодено яйце. За да постави началото на конверсията, Стефани внимателно прехвърли променената яйцеклетка в активираща среда.

— И ти ли си гладна като мен? — извика Даниел.

— Като че ли да — отвърна тя и погледна часовника си.

Нищо чудно, че бе огладняла. Наближаваше дванайсет часа. В шест сутринта беше хапнала препечена филийка с кафе.

— Като поставя яйцето в инкубатора, ще отидем в столовата. Остават още четири минути.

— Добре — съгласи се Даниел, смъкна се от високото столче и влезе в техния кабинет, за да си съблече работната престилка.

Докато приготвяше друг съд с активираща среда, Стефани се опитваше да измисли извинение, за да се върне в лабораторията по време на обяда. Времето бе удобно за шпиониране, тъй като между един и два всички бяха на обяд, включително Синди Дрекслър от помещението, където се пазеха яйцеклетките. Хората от персонала общуваха главно по време на обяда. Най-напред й хрумна да му каже, че ще се върне, за да активира допълнителната яйцеклетка, но бързо се отказа от идеята; Даниел сигурно щеше да заподозре нещо. Той знаеше, че след като вече е поставила яйцето в нова среда, то трябваше да остане в инкубатора шест часа.

Трябваше й друго извинение и тогава се сети за мобилния си телефон. Даниел й мърмореше по повод на натрапчивото й желание да го носи винаги у себе си. Тя имаше причини за това си желание и една от тях беше, че бе казала на майка си да звъни на номера на мобилния, а не на телефона в хотела им. Но тъй като сутринта беше разговаряла с нея и не се притесняваше за здравословното й състояние, нямаше как да му заяви, че не иска да пропусне някое обаждане през тридесетте минути по време на обяда. Хвърли поглед в посока на малкия им кабинет, за да се увери, че Даниел не гледа към нея, измъкна мобилния телефон от джоба си, изключи го и го постави на рафта с химикалите над работния плот.

Доволна от плана си, тя продължи да наблюдава процеса на активиране. След половин минута трябваше да премести яйцето от единия съд в другия.

— Каза ли нещо? — попита Даниел, като излезе от кабинета, този път без бяла престилка. — Готова ли си?

— Дай ми още две минути. Ще прехвърля яйцето в инкубатора и ще тръгнем.

Докато я чакаше, се приближи до инкубатора и огледа останалите контейнери, някои от които стояха там вече пети ден.

— Вероятно ще са готови още днес следобед.

— И аз си мислех същото — отвърна Стефани.

Тя предпазливо понесе новото яйце към инкубатора, за да го постави при останалите.

Кърт Хърман внезапно отпусна краката си на пода. Беше ги качил върху бюрото си в стаята с мониторите. Стъпил долу, той рязко изправи гръб и столът му се отмести назад. Тутакси възвърна спокойствието си, тренирано през годините, когато се занимаваше с бойни изкуства и бавно се наведе напред по-близо до екрана, от който не отделяше поглед през последния един час. Всичко стана толкова бързо, че не повярва на очите си. Стефани Д’Агостино измъкна от джоба си мобилния телефон, целта на Кърт през последната седмица и половина, и го постави върху рафта зад колбите и епруветките над работния плот. Сякаш искаше да го скрие.

Не отпускаше пръст от копчето на дистанционното, с което управляваше миникамерата, натисна го и я насочи към онова, което му бе заприличало на телефона й. И наистина беше той! Виждаше краят му да се подава иззад колбата с хидрохлоридна киселина.