Робин Кук - Заплаха

— Браво — окуражи го Терез. — А сега иди и го застреляй!

— Може би трябва да му свалим белезниците — промърмори Ричард. — Ще побегне и тогава бих могъл да…

Терез направи крачка напред и яростно го зашлеви. В очите й блестеше налудничав бяс. Ричард отстъпи крачка назад.

— Глупак! Не искам да те слушам повече! — изхриптя тя. — Край на всякакви рискове, ясно?

Ричард попипа лицето си, след това огледа ръката си, сякаш очакваше да види кръв. Главата му бавно клюмна. Най-сетне беше проумял, че сестра му има право.

— Хайде, свършвай! — просъска Терез. — Аз ще бъда отвън. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре. И гледай да не цапаш…

Вратата се затвори след нея, в помещението се възцари тишина. Ричард мълчаливо въртеше револвера в ръцете си.

— На твое място не бих я послушал — обади се най-сетне Джак. — Ако се докаже, че умишлено си предизвикал заразите, наистина те чака затвор. Но за предумишлено убийство ще те вкарат в газовата камера. Такива са законите в щата Ню Йорк.

— Млъквай! — изкрещя Ричард, втурна се в кухнята и опря револвера в тила му.

Джак замръзна на мястото си и затаи дъх. Така изтече цяла минута. После най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и едновременно с това го обзе нов пристъп на кашлица.

Ричард хвърли оръжието на кухненската маса и хукна към вратата.

— Не мога да го направя! — извика в нощта той. Терез се появи почти веднага.

— Мръсен страхливец! — изкрещя тя.

— Защо ти не го направиш? — не й остана длъжен Ричард.

Терез понечи да отвърне, после направи две бързи крачки към масата. Грабна револвера с две ръце и го насочи в лицето на Джак. Очите им се срещнаха.

Останаха така в продължение на няколко безкрайно дълги секунди. После от устата й излетя тежка въздишка и оръжието изтрака обратно върху плота.

— Желязната дама май не е чак толкова твърда! — саркастично подхвърли Ричард.

— Млъквай! — изръмжа Терез и тежко се отпусна на дивана. Ричард седна срещу нея. Вторачиха се един в друг раздразнено.

— Нещата май стават смешни — промърмори тя.

— Мисля, че напрежението ни дойде прекалено много — въздъхна Ричард.

— Това е първата вярна приказка, която чувам от теб…

Колко е часът?

— Минава полунощ.

— Нищо чудно, че съм на прага на изтощението — въздъхна тя. — На всичкото отгоре главата ми ще се пръсне от болка!

— И аз не мога да кажа че се чувствам превъзходно — призна Ричард.

— Тогава да се опитаме да поспим — рече Терез. — А на сутринта ще решим проблема. В момента съм толкова уморена, че дори не виждам пред себе си!

Джак се събуди от студ, часът беше четири и половина сутринта. Огънят в камината беше угаснал. Успя да придърпа върху себе си черджето пред мивката, което все пак предлагаше някаква топлина.

Помещението тънеше в мрак. Терез и Ричард се бяха оттеглили в спалните си. От прозорчето над умивалника се процеждаше бледа светлина, на която неясно се очертаваха контурите на мебелите.

Не беше в състояние да определи причината за влошеното си състояние. Може би беше грипът, може би страхът… Единствено кашлицата му не показваше признаци на влошаване. Явно римантадинът все пак го предпазваше да не стигне до бърза бронхопневмония.

В продължение на няколко минути си позволи лукса да помечтае, представяйки си как някой се появява тук и го освобождава. Но шансовете за това бяха минимални и той прекрасно го знаеше. Тед Линч беше единственият човек, който знае за маркировката на пробите, но едва ли имаше представа какво точно означава това. Агнес положително би се досетила, но Тед нямаше никакви причини да споделя откритието си с нея.

Шансовете за външна помощ бяха нулеви, следователно трябваше да помисли за бягство. Пръстите му бавно опипаха канализационната тръба, към която беше прикован. Не откри нищо. Започна да мести белезниците по протежението й, опирайки крака в стената. Дърпаше рязко, металът болезнено се забиваше в китките му, но тръбата не помръдваше.

Значи опитът за бягство трябва да се осъществи по време на евентуалното кратко посещение в тоалетната, реши той. Нямаше никаква представа как точно ще го направи. Оставаше да се надява, че братът и сестрата ще допуснат някаква немарливост.

Представи си какво ще му донесе утрото и неволно потръпна. Сънят само ще подсили решителността на Терез. Фактът, че снощи и двамата нямаха куража да натиснат спусъка, не означаваше нищо. Защото и Ричард, и Терез бяха прекалено себични, за да го оставят жив…