Робин Кук - Заплаха

Чакаха в мълчание. Терез се обади само веднъж, колкото да попита Ричард дали се е освободил от всички проби. Той отговори утвърдително.

Петнадесет минути изтекоха и тя отново набра номера на Колийн. Разговорът им беше дори по-кратък от предишния.

— Добри новини, може би първите за тази вечер — усмихна се Терез и остави слушалката. — Никой в Центъра не вярва на фантасмагориите му… Според Чет всички ги отдавали на ненавистта му към „АмериКеър“.

— Това означава, че никой не знае за лаборатория „Фрейзър“ и за маркираните бактерии — заключи с доволен вид Ричард.

— Точно така — кимна Терез. — Нещата се опростиха. Сега просто трябва да се отървем от него и всичко приключва…

— А как ще го направим? — изгледа я продължително Ричард.

— Отиваш да изкопаеш един трап — стана делова Терез. — Мисля, че най-доброто място е зад обора, край пътечката с къпините…

— Веднага ли?

— Това не може да се отлага, глупако! — изгледа го гневно Терез.

— Но земята е замръзнала и сигурно е твърда като камък!

— Да беше мислил за това когато организираше цялата тази глупост! — отсече Терез. — Хайде, тръгвай! В обора трябва да има инструменти…

Ричард се намръщи, но облече якето си, грабна едно фенерче и се измъкна навън.

— Терез — обади се Джак. — Не мислиш ли, че отиваш твърде далеч?

Терез стана от дивана, влезе в кухнята и се облегна на умивалника.

— Хич не се опитвай да предизвикаш съжалението ми! — просъска тя. — Няколко пъти те предупредих да зарежеш тази работа, но нямаше кой да ме чуе! Сега се сърди на себе си!

— Не мога да повярвам, че кариерата е толкова важна за теб — промълви Джак. — Колко души още трябва да умрат?

— Не съм желала смъртта на никого — отвърна Терез. — Хората умряха заради шантавия ми брат, който още от училище е влюбен в разни микроби! Колекционираше бактерии както някои хора колекционират пощенски марки или старинни оръжия. Може би трябваше да се досетя, че все някога ще стане беля. Не знам… В момента просто се опитвам да оправя тази бъркотия.

— Търсиш си оправдания, Терез — поклати глава Джак. — Ти си негов съучастник и прекрасно знаеш, че си виновна колкото него!

— Пет пари не давам за мнението ти, Джак! — погледна го раздразнено тя и отиде да хвърли още дърва в камината.

Той отпусна глава върху ръцете си и затвори очи. Чувстваше се зле, болен и уплашен. Чувстваше се като осъден на смърт, който очаква някакво чудо…

Един час по-късно вратата шумно се отвори и той се сепна. Неусетно беше заспал. Почти веднага установи нов симптом на болестта: очите го боляха при всяко завъртане на очните ябълки.

— Не било чак толкова трудно да изкопаеш гроб — обяви Ричард докато сваляше якето си. — Земята не беше замръзнала, освен това нямаше никакви камъни…

— Надявам се, че е достатъчно дълбок — рече Терез и захвърли книгата, която държеше в ръце. — Не искам повече издънки, като например тялото му да лъсне след пролетните дъждове…

— Дълбок е — увери я Ричард и отиде в банята да се измие. Когато се появи отново, на лицето му се изписа недоумение. — Къде отиваш?

— Навън — отвърна Терез и облече палтото си. — Ще се разходя, докато убиеш Джак…

— Чакай малко — стреснато вдигна ръка Ричард. — Защо аз?

— Защото това е мъжка работа — отвърна с усмивка на превъзходство Терез. — Ти си мъжът!

— Да имаш да вземаш! — завъртя глава Ричард. — Нямам намерение да го убивам! Не мога. Не мога да застрелям човек с вързани ръце!

— Не можеш ли? — изкрещя Терез. — Лъжец! А как можеше да пускаш в овлажнителите на беззащитни хора бактерии, които със сигурност убиват?

— Онова беше друго — поклати глава Ричард. — Бактерията ги уби. Беше битка между бактериите и имунната защита на болните. Не съм убивал никого директно, всеки от болните имаше своя шанс…

— Господи, дай ми търпение! — театрално извъртя очи Терез. — Хубаво! Не си убил пациентите, убили са ги бактериите… Сега пак ще бъде същото. Ще го убие куршумът, а не ти! Какво ще кажеш? Задоволява ли това шантавото ти чувство за отговорност?

— Различно е — поклати глава Ричард. — Изобщо не е същото.

— Нямаш избор, не разбираш ли? — кресна Терез. — Ако не го направиш, ще прекараш остатъка от живота си в затвора!

Ричард хвърли колеблив поглед към пистолета, оставен върху масичката за кафе.

— Хайде, вземи го! — заповяда Терез. Ричард продължаваше да се колебае.

— Хайде!

Той бавно пристъпи към масичката и взе оръжието.