Робин Кук - Заплаха

Неспокойството им от моето присъствие се превръща в раздразнение, рече си Джак. Но то е насочено не толкова към мен, колкото към тях самите.

— Цялата идея беше твоя, забрави ли? — обади се след продължителна пауза Ричард.

— О, не! — моментално пламна Терез. — Няма да ти позволя да извърташ нещата по такъв начин! Ти беше този, който предложи да създадем малко неприятности на „АмериКеър“ чрез вътрешноболнични зарази. На мен подобно нещо никога не би ми минало през главата…

— Предложих го само защото ти ревеше, че „АмериКеър“ отмъкват все по-голям пазарен дял от „Нешънъл Хелт“, въпреки глупавите ти рекламни кампании! — извика Ричард. — Забрави ли кой ме помоли за помощ?

— Имах нужда от идеи, нищо повече — тръсна глава Терез. — Нещо, което да помогне на рекламната кампания…

— Глупости! Човек не търси железарски материали в бакалията! Аз нямам никаква идея как се правят рекламни кампании, а ти прекрасно знаеше, че съм микробиолог и очакваше предложенията ми именно в тази област!

— Идеята ми хрумна едва след като започна да говориш за зарази! — не се предаваше Терез. — Освен това ти споменаваше невинни заболявания, като настинки, диария и инфлуенца…

— Нали предизвикахме именно инфлуенца?

— Да, но каква? Тук не става въпрос за обикновен грип, а за някакъв опасен вирус, който накара всички да подскочат от ужас, включително докторът-детектив отзад… Допусках, че ще използваш обикновени болести, а не такива неща като чумата, или онези другите, на които дори имената не помня!

— Но не се оплакваше когато медиите подхванаха „Дженерал“ и пазарът стана благоприятен за вас, нали? — засече я Ричард. — Беше дори щастлива!

— Бях ужасена и уплашена, но си мълчах…

— Стига си лъготила! — ядосано извика Ричард. — Нали разговаряхме веднага след чумните случаи? Ти пет пари не даваше — не реагира изобщо, аз даже се обидих, че не оценяваш добрата ми работа!

— Страхувах се да говоря на тази тема. Не исках да имам нищо общо с нея. Силно се надявах, че с тези случаи нещата ще приключат. Дори представа нямах, че си планирал и други.

— Не мога да повярвам на ушите си! — изръмжа Ричард.

Джак усети, че скоростта им намалява и вдигна глава. Колата се движеше в непрогледен мрак. Известно време пътуваха така, после спирачките изскърцаха и в купето нахлу ярка луминисцентна светлина. Ричард свали стъклото си и Джак разбра, че се намират на станция за заплащане на магистрална такса. Напълни дробовете си с въздух и започна да вика за помощ. Но гласът му беше дрезгав и слаб.

Ричард светкавично се извъртя и го удари с някакъв тежък предмет. Тялото на Джак се просна обратно между седалките.

— Не го удряй толкова силно, защото кръвта му ще оплеска цялата кола! — промърмори Терез.

— По-важното е да пази тишина! — изръмжа Ричард и вкара няколко монети в автомата за вдигане на бариерата.

Джак затвори очи. Главоболието му стана непоносимо. Опита се да намести тялото си в по-удобно положение, но изборът беше твърде ограничен. В крайна сметка успя да задреме, въпреки люшкането на колата. След като напуснаха станцията, поеха по някакъв зле осветен и изпълнен със завои път.

Дойде на себе си когато отново спряха. Бавно вдигна глава. Отвън пак имаше светлини.

— Хич и не си помисляй! — забеляза раздвижването му Ричард и вдигна револвера в ръката си.

— Къде сме? — замаяно попита Джак.

— Пред един денонощен магазин… Терез отиде да купи някои продукти.

Минута по-късно младата жена се върна, в ръцете си държеше книжна торба.

— Пак ли се събуди? — попита тя докато заемаше мястото си. — Да.

— Опита ли се да крещи?

— Този път не посмя.

Пътуването им продължи още около час. През цялото време двамата на предната седалка се караха. Всеки прехвърляше вината на другия.

Най-сетне напуснаха асфалтирания път и се задрусаха по някакви коловози. Джак се намръщи от болка, тъй като извивката на диференциала отново се заби в ребрата му.

Направиха остър ляв завой и спряха. Моторът заглъхна и двамата слязоха.

Джак остана сам. Вдигна глава и успя да зърне късче от нощното небе. Навън цареше непрогледен мрак. Подгъна крака под себе си и направи опит да изтръгне белезниците от металната рамка на седалката. Оказа се, че това е невъзможно. Рамката беше изработена от солидна стомана.

Отпусна се обратно по корем и се въоръжи с търпение. Похитителите му се върнаха чак след половин час. Отвориха двете задни врати, а Терез отключи белезниците и ги измъкна от рамката.