Робин Кук - Криза

— Боя се, че си прав — съгласи се Алексис и пусна чантата до стола си.

Джак седна, намести се на седалката и очите му обходиха безцелно пълните с юридическа литература рафтове зад стола на съдията, след което се спряха на една черна дъска на колелца, сложена явно по време на почивката до масите на ищеца и защитата. Когато обърна очи надясно, очите му срещнаха вторачения мънистен поглед на Франко.

За разлика от сутринта и благодарение на сегашното положение на слънцето, можеше да види дълбоките им тъмни хлътнатини. Приличаха на две блестящи топчета за игра. Джак се изкуши да му махне за втори път, но разумът му надделя и той се въздържа. Достатъчно се бе забавлявал тази сутрин. Нямаше защо да се държи провокативно.

— Коментарът на Крейг по време на обяда и теб ли изненада толкова, колкото мен? — попита го Алексис.

Доволен, че се налага да отмести очи от Франко, Джак извърна лице към сестра си.

— Може би „учуди ме“ е по-правилната дума. Не искам да бъда циничен, но това не ми се връзва. Нарцистичните личности дават ли си сметка, че са такива?

— Обикновено не, освен ако не са на терапия или нещо ги е подтикнало. Разбира се, в момента имам предвид човек с реално дисфункционално личностно разстройство, а не просто личностна черта, в която графа попадат повечето лекари.

Джак прехапа език, не му се искаше да влиза в спор с Алексис към коя група спада Крейг. Вместо това промени темата:

— Този вид проникновение, или не знам още как го наричате вие, психолозите, временен отговор на стреса ли е или реална промяна на самопознанието?

— Времето ще покаже — отвърна тя. — Но аз поне се надявам. Може да се окаже нещо много позитивно. Реално погледнато Крейг е жертва на системата, която го е тласкала към състезателност и стремеж към самоизтъкване и единственият начин да разбере кога наистина превъзхожда останалите е бил моментът на получаване на похвала от неговите преподаватели, като например д-р Браун. Както той сам призна, направо се е пристрастил към този вид одобрение. После, когато е завършил следването си, е бил като наркоман, лишен внезапно от дрогата на избор, докато в същото време се е чувствал разочарован от медицината, която е бил принуден да упражнява.

— Мисля, че това се случва с много лекари. Те се нуждаят от похвали.

— Но на теб не ти се е случило. Как така?

— Имаше го и при мен в някаква степен по времето, когато работех като офталмолог. Рандолф накара д-р Браун да признае, че състезателният елемент е заложен в структурата на обучението по медицина. Но когато аз бях студент, не съм бил толкова вманиачен, колкото Крейг. Имал съм и други интереси освен медицината.

В този момент Джак усети, че клетъчният му телефон вибрира и се опита бързо да го извади от джоба си. По неизвестна за него причина телефонът винаги го стряскаше.

— Тревожи ли те нещо? — попита Алексис, забелязвайки френетичните му движения.

— Проклетият телефон! — изруга той, когато най-сетне успя да го измъкне. Погледна екранчето. Кодът беше 617, което означаваше, че го търсят от Бостън. След това се сети кой е номерът. Беше погребалният дом.

— Ей сега се връщам — прошепна Джак, изправи се и мина приведен между редиците. Забеляза с периферното си зрение, че Франко го гледа втренчено, но не си направи труда да отвръща на погледа му. Вместо това побърза да излезе от съдебната зала и натисна бутона за връзка.

За съжаление в този момент отсреща изключиха. Той бързо взе асансьора за първия етаж и след като излезе, набра номера. Миг по-късно чу ясния глас на Харолд от другата страна на линията.

— Имам добри новини — уведоми го мъжът. — Документите са готови, разрешителното е подпечатано, всичко е уредено.

— Страхотно! — не се сдържа Джак. — Кога започваме. Днес следобед?

— Не! Това ще е направо чудо. Ще започнем утре, преди обяд. Това е най-доброто, което можах да направя. И катафалката, и багерът днес са заети.

Разочарован, Джак поблагодари на директора и затвори. Остана така няколко минути, колебаейки се дали да позвъни на Лори, за да я уведоми за деня на предстоящата аутопсия. Макар да знаеше, че моментът е подходящ, не беше особено ентусиазиран, тъй като предполагаше каква ще е реакцията й. Хрумна му по-малодушна идея. Вместо да й звъни на стационарния телефон, можеше да й остави съобщение на клетъчния, тъй като тя рядко го поглеждаше през деня. Така щеше да избегне непосредствения й въпрос и да й даде възможност да свикне с новината, преди да й се обади през нощта. Когато връзката се осъществи, той изпита облекчение, че е попаднал на гласовата поща.