Робин Кук - Криза

— Прозрението ти звучи драматично… — започна Алексис.

— Не ми излизай с покровителствени глупости — сопна се Крейг.

— Повярвай ми, не го правя. Впечатлена съм. Наистина! Това, което се опитваш да кажеш, е, че романтичната ти природа се е измъчвала постоянно при сблъсъка на реалността с идеалистичните ти очаквания. Всеки път, когато си постигал поставената цел, тя се е оказвала не точно това, което си си мислил, че трябва да бъде. Това е трагично.

Крейг завъртя очи.

— Звучи ми глупаво.

— Но не е — възрази Алексис. — Помисли си все пак.

Крейг стисна устни и остана така доста дълго.

— Добре — произнесе той най-накрая. — В това има смисъл. Прилича на дяволски разтърсващ начин да кажеш, че нещата просто не са се получили. А освен това аз никога не съм бил на сесия с психолог.

— Борил си се с доста противоречия — продължи Алексис. — Не ти е било лесно.

— О, нима? — възкликна Крейг с нотка на презрение.

— Хайде, не се дръж отбранително. Ти направо се молиш за професионалния ми отговор.

— Да, бе, права си! Съжалявам! Нека чуя противоречията.

— Най-простото е противоречието между клиничната медицина и изследователската медицина. Това е причинило в теб навремето известна тревожност заради нуждата ти от самоодобрение на сто процента във всичко, което правиш, но в този случай си бил в състояние да постигнеш баланс. По-проблематичен е конфликтът между твоята отдаденост на практиката и отдадеността на семейството ти. Това е причинявало в теб тревожност и страх.

Крейг я погледна, но не каза нищо.

— По очевидни причини не мога да бъда обективна — продължи Алексис. — Но искам да те окуража да разкриеш тези свои прозрения за себе си с професионалист.

— Не обичам да моля за помощ — произнесе Крейг.

— Знам, но дори от това твое отношение можеш да научиш нещо ценно за себе си. — Алексис се обърна към Джак: — Ти ще добавиш ли нещо?

Джак вдигна ръце.

— Нищо. Това е област, в която не съм добър. — Всъщност, това, което премълча, беше че се е борил достатъчно дълго сам с противоречията в себе си: дали да започне нов живот с Лори, което бе решил да направи в петък. В продължение на много години си го бе отказвал, не си позволяваше да бъде щастлив, страхувайки се, че едно ново семейство би означавало подценяване на първото. После пък с годините се бе страхувал да изложи Лори на риск. Беше се борил с ирационалния страх, че като обича някого го подлага на опасност.

Разговорът премина към по-незначителни теми и Джак използва момента, за да се извини и да използва телефона си. Той излезе навън и набра номера на Патологическия център. Възнамеряваше да остави съобщение на секретарката на Калвин. Надяваше се, че Калвин ще е излязъл на обяд. За съжаление, случаят не беше такъв. Секретарката беше на обяд и телефона вдигна Калвин.

— Кога, по дяволите, се каниш да се върнеш? — изрева той, когато чу гласа на Джак.

— Нещата не вървят добре — отвърна Джак. Наложи се да отдалечи телефона от ухото си, докато Калвин сипеше ругатни по негов адрес и го наричаше безотговорен. Но след като чу: „Дявол да го вземе, все пак какво правиш?“, той реши да обясни за предстоящата аутопсия. Каза на Калвин, че се е запознал с шефа на патолозите в Бостън, д-р Калвин Карсън.

— Сериозно? Как е старото момче?

— Добре ми изглежда. Работеше по един случай, когато се запознахме, така че не говорихме много.

— Пита ли за мен?

— И още как! — излъга Джак. — Поръча да те поздравя.

— Ами, кажи му че и аз го поздравявам, ако се видите отново. И се връщай по-скоро. Не е нужно да ти напомням, че си стоварил всичко на раменете на Лори, а големият ден вече чука на вратата. Не се каниш да се появиш в последната минута, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Джак. Знаеше, че Калвин е един от хората, за които Лори бе настояла да бъдат поканени. Ако зависеше от него, нямаше да покани никого, освен Чет, колегата му по стая. В службата вече знаеха прекалено много за личния им живот.

Той побърза да затвори и да се върне при Алексис и Крейг, след което тримата се отправиха към съда. Джордан Станхоуп вече седеше на масата с Тони Фасано и Рене Релф. Сигурно Тони даваше последни съвети на Джордан, преди показанията. Макар, че гласът му се изгуби в общата врява в залата, устните му се движеха бързо и той жестикулираше с две ръце.

— Имам натрапчивото чувство, че този следобед ще е истински театър — каза Джак, докато си проправяха път към местата, на които седяха сутринта.