Робин Кук - Криза

Подобни мисли го накараха да признае една напълно реална възможност, която несъзнателно бе отбягвал: че съществуват сериозни шансове да не успее да хване последния самолет от Бостън за Ню Йорк, което щеше да го принуди да лети на сутринта. И понеже знаеше, че първият полет е в тъмни зори, нямаше защо да се притеснява, че ще закъснее за църквата в един и половина — дори щеше да остане време да се отбие в апартамента за смокинга. Тревожеше се само как да го съобщи на Лори.

От друга страна все още не беше сигурно кога точно ще пътува, затова реши, че е най-добре засега да отложи телефонния разговор.

Той извади портфейла от задния си джоб и намери визитната картичка на Латаша с номера на клетъчния й телефон. Нищо чудно, че по това време се свърза с гласовата й поща. Със сигурност в момента се намираше в залата за аутопсии. Съобщението, което й изпрати, беше кратко: че ексхумацията ще се забави, така че аутопсия ще се прави късно след обед и той ще се радва, ако тя може да се присъедини. След това остави номера на своя телефон.

Сега се налагаше да обърне внимание на някои практични проблеми. Беше обещал да плати в брой на Уолтър и Пърси, а в джоба си имаше не повече от трийсетина долара. Е, разполагаше с кредитна карта, но трябваше да потърси банкомат, каквито в града имаше достатъчно.

И без това беше време да отиде в съда, макар идеята да не го очароваше. Беше видял сестра си достатъчно унизена и първоначалното злорадство, което бе изпитал от наказанието на Крейг, отдавна бе изчезнало. Бе започнал да ги разбира по-добре и намираше, че е отвратително да вижда как отношенията им се изопачават и принизяват от типове като Тони Фасано, които действат водени единствено от интереса си.

От друга страна Джак бе обещал на сестра си и на Крейг да извади истината наяве. С тези мисли на ум той запали двигателя, направи завой и излезе от гробището. Малко след това разтвори картата, което се оказа добра идея, тъй като мигновено откри, че има много по-добър и пряк път за Бостън, отколкото покрай погребалния дом.

Излезе на шосето и ускори. Внезапно се хвана, че се усмихва. Не беше точно смях, но се забавляваше. Беше в Бостън от два и половина дни, напрягаше си мозъка с някакъв безумен съдебен процес за лекарска грешка, бяха го били и заплашвали, бяха стреляли в него главорези от черен „Кадилак“… Имаше някаква ирония в цялата тази работа, която направо молеше за неговото — по всеобщо признание — извратено чувство за хумор.

После го осени друга мисъл и той започна да се тревожи все повече за реакцията на Лори по повод оставането му в града за още една нощ. Безпокойството му се усили до такава степен, че вече нямаше никакво желание да говори с нея. Всъщност не се тревожеше за самото оставане. Ако заради аутопсията се наложеше да лети на сутринта за Ню Йорк, трябваше да признае, че можеше и да няма сватба. Макар шансовете да бяха малки, тъй като от шест сутринта имаше самолети на всеки трийсет минути. Това обаче не го притесняваше особено и той се запита за подсъзнателната си мотивация. Обичаше Лори, за това беше сигурен, както и че иска да сключи втори брак. Тогава защо вероятността това да не се случи не го тревожеше?

Нямаше отговор, освен оправданието, че животът е нещо много по-сложно, отколкото би могъл да предположи.

Сега, когато никаква кола не го преследваше, когато не се налагаше да се справя с досадна мъгла и трафикът беше нормален, той почувства, че му е приятно да шофира към Бостън. Макар да се приближаваше към града от друга посока, лесно откри Бостънската обществена градина и кметството, двете — разделени от Чарлз стрийт. После бързо се ориентира за подземния гараж, който бе използвал предишните пъти.

След като паркира, той се приближи към един прислужник и го попита къде може да намери банкомат. Беше упътен към търговската част на „Чарлз стрийт“ и след малко го откри. С достатъчно пари в брой, той се изкачи по Бийкън Хил, наслаждавайки се на красивите околни къщи, много от тях, с богато аранжирани цветя по прозорците. Неотдавнашният дъжд бе измил улиците и тухлените пътеки. Облачното небе го накара да забележи нещо, което преди не бе забелязал заради слънцето: газовите лампи от деветнайсети век бяха запалени до една и явно горяха независимо дали е ден или нощ.

Влизайки в съдебната зала, той се поколеба на входа. На пръв поглед всичко изглеждаше така, както го бе оставил предишния след обед, с изключение на факта, че на подиума стоеше Крейг, а не Лиона. Същите хора, които седяха и наблюдаваха, в същите пози. Съдебните заседатели изглеждаха безстрастни като изрязани фигури от картон, с изключение на водопроводчика, който разглеждаше с особено внимание ноктите си. Съдията бе потънал в разхвърляната пред него документация, както предния ден, само наблюдателите проявяваха малко по-голям интерес.