Робин Кук - Криза

— За какво допълнително възнаграждение става дума? — попита Уолтърс за удоволствие на Джак. Очите му примигаха бдително по посока на жената, от което можеше да се предположи, че тя явно не е в играта.

— Два пъти повече от обичайната такса в брой.

— Е, в такъв случай няма проблем — кимна Уолтър. — Но ще трябва да говорите с Пърси.

— Няма ли друг багер?

Уолтър се замисли за миг, след което отказа.

— Съжалявам! Пърси сътрудничи отдавна на „Парк Медоу“. Той познава и уважава правилата и разпоредбите ни.

— Разбирам — произнесе Джак любезно, съобразявайки, че дългото сътрудничество на Пърси е свързано по-скоро с бакшишите, отколкото с уважаването на правилата и разпоредбите. — Доколкото схванах, господин Пърси работи някаква странична работа в момента.

— Горе е, при големия клен, заедно с Енрике и Цезар, подготвят мястото за едно погребение по пладне.

— Кои са Енрике и Цезар?

— Пазачите.

— Мога ли да се изкача с колата дотам?

— Разбира се.

Джак се метна в колата си и пое нагоре по хълма. Дъждът бе намалял и не след дълго съвсем спря. Той изключи чистачките на предното стъкло и огледа района. На запад се виждаше късче ясно небе, което обещаваше скорошно оправяне на времето.

Намери Пърси и останалите близо до кръста на хълма. Багеристът стоеше в остъклената си кабина и копаеше гроб, докато другите двама мъже само гледаха, подпрени на дългите си лопати. Кофата със зъбци беше спусната в дълбокия ров и дизеловият двигател се напрягаше да я издърпа нагоре. Прясната пръст бе събрана на купчина върху голям брезент. Отстрани стоеше бял камион, с изписано отстрани името на гробището.

Джак паркира колата си и тръгна към багера. Опита се да привлече вниманието на Пърси като извика силно името му, но грохотът на машината го заглуши. Едва когато почука по стъклото на кабината, багеристът го забеляза и изключи двигателя, след което се подаде от вратата.

— Какво има? — попита той?

— Трябва да говоря с вас за една работа.

Пърси скочи на земята. Беше нисък, приличащ на катерица мъж с бързи, резки движения и вдигнати нагоре вежди, което придаваше на лицето му постоянно озадачено изражение. Косата му бе къса и стърчеше, ръцете му бяха осеяни татуировки.

— Каква работа? — попита мъжът.

Джак направи обстойно въведение и обясни, че вече е говорил с Уолтър Стросър, опитвайки се да събуди някакво въодушевление у Пърси и да го накара да промени дневния си график. За съжаление обаче тактиката му не проработи.

— Съжалявам, човече — рече багеристът. — След като свърша с тази яма тук, съм обещал да изкопая канавка за водопровода на един приятел с близнаци.

— Чух, че сте зает — каза Джак. — Но както казах и на господин Стросър, готов съм да платя двойно кеш, ако работата се свърши днес.

— И какво каза господин Стросър?

— Каза, че според него няма проблеми.

Веждите на Пърси се вдигнаха още по-нагоре след направената оферта.

— Значи сте готов да платите двойна такса на гробището и двоен хонорар на мен?

— Само ако работата бъде приключена днес.

— И все пак трябва да отида да изкопая онази канавка — въздъхна Пърси. — Ще стане след това.

— По кое време ще сте в състояние да започнете?

Пърси сви устни, докато размишляваше и поклащаше глава. Той погледна часовника си.

— При всички положения ще е след два.

— Но ще бъде направено? — поиска да се увери Джак.

— Ще бъде — обеща багеристът. — Ако всичко върви както трябва, ще съм тук около два. Но ако възникне някакъв проблем, един Господ знае…

— Но ще свършите работата, макар и късно следобед.

— Абсолютно — произнесе убедено Пърси. — За двоен хонорар…

Двамата си стиснаха ръцете, след което мъжът се качи в кабината на багера. Джак влезе в колата си и преди да запали двигателя, реши да се обади на Харолд Лангли.

— Имаме уговорка за отваряне на гроба след два след обед.

— Разбрахте ли се за точен час?

— Ще стане след като господин Галодет приключи с графика си. Това е всичко, което мога да кажа за момента.

— Трябва само да ми се обадите половин час преди това — каза Харолд. — Ще ви чакам до гроба на Пейшънс Станхоуп.

— Добре. — Джак се опита да потисне сарказма в гласа си. Като се имаше предвид таксата, която щеше да плати на погребалния дом „Лангли-Пиърсън“, имаше чувството, че Харолд ще е онзи, който ще търчи наоколо и ще заплашва Уолтър Стросър и Пърси Галодет.

С разнасящия се зад гърба му грохот от работещия багер, Джак се насили да си спомни какво друго трябваше да прави. Погледна часовника си. Наближаваше десет и половина. По начина, по който се придвижваха нещата, интуицията му подсказваше, че ще е истински късмет, ако успеят да закарат ковчега на Пейшънс Станхоуп в погребалния дом в късния следобед, което означаваше, че д-р Латаша Уайли може да е на разположение. Не беше сигурен дали предложението й да помогне не беше по-скоро от любезност, но се надяваше да не е така. Ако имаше кой да му помага щеше да приключи много по-бързо. Пък и тя му беше обещала инструменти. По-важното беше, че шефът й бе предложил да направят токсикологичните анализи в тяхната лаборатория. Джак предполагаше, че в случая с Пейшънс Станхоуп се касае за превишена доза или погрешни лекарства, дадени в болницата, което означаваше, че щеше да е абсолютно необходимо да се направят токсикологичните изследвания.