Робин Кук - Криза

Когато двайсет минути по-късно се приближи до погребалния дом „Лангли“, се бе съвзел достатъчно, за да осъзнае, че е длъжен да съобщи за инцидента с Франко, макар че не му се искаше да губи време да ходи до бостънската полиция. Преди да е излязъл от колата, той извади телефона си и набра Лиъм Фланаган. Когато отсреща вдигнаха, той чу бърборенето на много гласове.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита Джак.

— Не, по дяволите. На опашка съм в „Старбъкс“ за кафе. Какво става?

Джак му разказа за последното надбягване с Франко от самото начало до драматичния му край.

— Имам един въпрос — прочисти гърлото си Лиъм. — Ти отвърна ли на стрелбата с моя пистолет?

— Разбира се, че не — възмути се Джак. Това едва ли беше въпросът, който бе очаквал. — Ако трябва да съм искрен, тази идея дори не ми е минавала през ума.

Лиъм му каза, че ще предаде информацията на щатската полиция, която патрулира магистралата и че ако оттам имат някакви въпроси, ще се обърнат директно към него.

Джак се наведе да разгледа дупката от куршума в пластмасовото табло на колата. „Херц“ определено нямаше да се зарадват. Приличаше много на онези входни рани, които често бе виждал по черепите на жертвите, които аутопсираше. Той потръпна вътрешно при мисълта, че можеше да е на неговия череп, което го накара да се запита дали нападението на Франко не е било „план Б“. „План А“ можеше да е да изчака Джак да излезе от къщата на Бауман, или, още по-лошо, да нахълта през нощта. Може би полицейското наблюдение го беше възпряло. Джак потрепери като се сети колко спокоен и сигурен се бе чувствал предишната вечер. Неведението беше чиста благословия.

Като взе разумното решение да не разсъждава повече в стил „какво би станало ако…“, той взе чадъра си от задната седалка и с бързи крачки влезе в погребалния дом. Очевидно нямаше предвидена заупокойна служба, поради което учреждението се бе върнало към привичната си тишина и гробовно спокойствие, с изключение на едва доловимите от слуха религиозни песнопения. Джак се опита да намери пътя към затъмнения с плътни завеси офис на Харолд.

— Д-р Степълтън — произнесе Харолд, виждайки го на прага. — Боя се, че имам лоши новини.

— О, не! — възкликна Джак. — Не го казвайте! И без това сутринта беше прекалено разтърсваща.

— Обади ми се Пърси Голадит, багеристът. Гробищната управа му е възложила друга работа, след което отивал да копае някаква канавка. Каза, че нямало да може да дойде преди утре сутрин.

Джак си пое дъх и отклони поглед, като се опитваше да се успокои. Подлизурският маниер на Харолд правеше това препятствие да изглежда по-трудно за възприемане.

— Окей — произнесе Джак бавно. — Сигурно можем да вземем друг багер. Предполагам, че в околността не е само един?

— Има много, но само един се допуска от Уолтър Стросър, директорът на гробището „Парк Медоу“.

— Да не би да са замесени подкупи? — произнесе Джак по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Това намирисваше подозрително на корупция.

— Господ знае, но истината е тази, че имаме неприятности с Пърси Голадит.

— Мамка му! — не се сдържа Джак. Нямаше никакъв начин да направи аутопсията на другата сутрин и да успее да е в църквата на „Ривърсайд“ в един и половина следобяд.

— Има друг проблем — каза Харолд. — Камионът на гробището утре няма да е свободен и се наложи да им кажа, че днес няма да можем да го използваме.

— Прекрасно! — възкликна Джак язвително и си пое отново дълбоко дъх. — Нека сега обсъдим спокойно какви са опциите ни. Има ли някакъв начин да свършим тази работа без гробищната компания?

— Категорично не — възмутено рече Харолд. — Това ще означава да оставим ковчега в земята.

— Хей, аз нямам нищо против ковчега да си стои там. Защо ни е да го изкопаваме?

— Защото така е направен. Това е една от най-скъпите гробници, уговорена от последния господин Станхоуп. Капакът трябва да бъде махнат изключително внимателно.

— Не може ли да бъде махнат, без да се разбутва целият гроб?

— Предполагам, че би могло, но е възможно да се пропука.

— Какво друго може да се направи тогава? — Джак започваше да губи търпение. Според него погребалните практики като цяло бяха твърде странни и той предпочиташе кремирането. Стигаше човек да погледне ужасяващите мумии на египетските фараони, изложени в музеите, за да осъзнае, че показването на безжизнените им останки не е кой знае колко добра идея.

— Едно пропукване би могло да разруши изолацията — каза Харолд с подновено негодувание.