Робин Кук - Криза

— Доста добре. Кристина и Меган вече спят, Трейси гледа някакъв стар филм по телевизията. Налага се всички да спим в една стая, но предвид обстоятелствата, смятам, че това е добра идея.

— Крейг май има нещо против да правя аутопсията.

— Защо? Мислех, че всичко е решено.

— Страхувал се за момичетата, но ми го каза след два двойни скоча. Щял да ми каже окончателно утре сутринта.

— Ще му се обадя утре. Според мен аутопсията трябва да се направи, независимо от всичко. Още повече, че момичетата в момента са тук. Готви се. Ще го накарам да се съгласи.

След като размениха още няколко думи, двамата затвориха.

Джак въздъхна и се опита да се концентрира върху папката по делото, но не успяваше. Продължаваше да се чуди колко много неща предстояха да се случат през следващите няколко дни и да се пита дали щеше да има някакви изненади. Даже и не подозираше какво ги чака.

Нютън, Масачузетс

Четвъртък, 8 юни 2006 г.

7:40 сутринта

Неловкостта, която Джак бе усетил след тръгването на Алексис и момичетата предишната вечер, на сутринта се засили. Не знаеше дали настроението на Крейг се дължи на стреса от предстоящите показания или на махмурлука от алкохола и приспивателните, но той се държеше по същия резервиран начин, както първата сутрин след пристигането на Джак в дома им. Сега обаче беше още по-неприятно, защото сестра му я нямаше.

Джак се бе опитал да се държи весело, когато сутринта влезе в дневната и си сипа мюсли и малко мляко, но Крейг го бе изгледал навъсено, без да каже и дума.

— Обади ми се Алексис — каза по едно време той с дрезгав, отчаян глас. — Каза ми, че снощи сте говорили. Както и да е, посланието беше, че аутопсия ще има.

— Чудесно — отвърна Джак. Явно беше по-добре да не признава пред Крейг, че е имал намерение през нощта да отиде и да провери дали е добре.

— Съжалявам, че се държа отвратително, но това не е най-блестящият ми момент. — Той хвърли кос поглед към Джак, който отпиваше от кафето и четеше новия вестник.

Джак бутна стола и се изправи.

— Разбирам през какво минаваш. Никога не съм преживявал подобно нещо, но някои от приятелите ми от времето, когато бях офталмолог, са го изпитвали. Знам, че е не по-малко гадно от развод.

— Пълен провал — поклати глава Крейг.

След това направи нещо неочаквано. Протегна ръце, прегърна Джак силно и го отблъсна, преди той да е в състояние да му отговори. Избягваше да срещне очите му през цялото време, докато обличаше сакото си и оправяше вратовръзката си.

— Независимо от това какво ще стане, оценявам идването ти. Благодаря ти за усилията и съжалявам, че няколко пъти изяде пердаха заради мен.

— О, радвам се, че съм го направил — отвърна Джак, като се опитваше да не звучи саркастично. Мразеше да е неискрен, но се чувстваше обезоръжен от обрата в поведението на Крейг.

— Ще се видим ли в съдебната зала?

— По някое време.

— Е, довиждане тогава.

Джак го гледаше как излиза, как затваря замислено вратата след себе си и си помисли, че за пореден път го беше подценил.

Той се спусна по стъпалата към приземния етаж и нахвърля багажа си в чантата. Поколеба се какво да направи с чаршафите, но накрая ги свали от леглото и ги остави на купчина заедно с хавлиените кърпи. После прилежно сгъна одеялата. До телефона имаше кубче с листчета и той откъсна едно, написа върху него „благодаря“ и остави бележката най-отгоре. Запита се дали да остави ключа от входната врата, но реши да го задържи и да го предаде лично, когато връща папките на Алексис. Искаше да ги задържи, докато направи аутопсията, в случай, че по време на работата му възникнат някакви въпроси. Намъкна бързо сакото си и тежестта на оръжието в джоба му го накара да си помисли, че е добре да има такава компания.

С издут кафяв плик в ръка и личния си багаж в другата, той се изкачи по стъпалата и отвори входната врата. Времето беше страхотно, откак бе пристигнал в Бостън, но днес очевидно започваше да се разваля. Беше схлупено и ръмеше. Той погледна наетия Хюндай. Трябваше да прецапа през локвите, за да стигне до него. Отстрани до вратата стоеше стойка за чадъри и той се пресегна да вземе един. Разтвори го и бързо се спусна, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Влезе в хладната кола, запали двигателя и включи чистачките. Предното стъкло се запоти бързо и той го избърса с ръка. След малко подкара по алеята и засили надолу по улицата.

С излизане от предградието трафикът постепенно се сгъстяваше. Беше уцелил точно часа пик. Заради тъмнината и ниските облаци много коли бяха с включени фарове. Напред профучаваха коли, автобуси и камиони, които хвърляха мръсни пръски. Докато чакаше светофарът да светне зелено, Джак се приготви да влезе в мелето. Знаеше, че не е особено добър шофьор, тъй като рядко бе шофирал след преместването си в Ню Йорк преди десетина години. Предпочиташе планинския си бегач, макар повечето хора да смятаха, че е опасно да се кара колело по градските улици.