Робин Кук - Вектор

Прекъснаха разговора и Джак отново се наведе над разтворения телефонен указател. Телефонът иззвъня още преди да си беше извадил номера на поредната болница. Оказа се, че е госпожа Санфорд, секретарката на шефа, а не някой от колегите му. Шефът искаше да го види незабавно, както винаги…

Без всякакво настроение за бюрократични глупости (така той наричаше честите си контакти с административния отдел), Джак взе асансьора до първия етаж и се представи на госпожа Шерил Санфорд с виновната физиономия на пакостник, който очаква поредното наказание. Тя го посрещна с приятелско намигване. С течение на времето двамата доста се сближиха, главно защото шефът винаги го викаше по спешност, но след това го оставяше да чака при секретарката си. От нямане какво да прави той завързваше разговор и така, без да усетят, двамата започнаха да обсъждат доста интимни неща.

Джак огледа помещението и тържествено й намигна в отговор. Това беше част от невербалните им контакти, които и двамата спазваха. Но намигването от страна на Шерил си имаше точно определено значение: Джак може да се отпусне, тъй като е привикан по чисто формален повод. Това означаваше, че шефът се чувства задължен, но не и мотивиран да го скастри за поредното прегрешение.

— Как е момчето? — попита той, отпускайки се предпазливо на твърдото като камък диванче с винилово покритие, което беше поставено точно срещу бюрото на Шерил. Вратата към шефския кабинет се падаше вляво и както винаги беше открехната. Отвътре се чуваше високият глас на директора, който говореше по телефона.

— Много добре — гордо се усмихна Шерил. — Продължава да е пълен отличник!

— Браво — рече Джак. Познаваше Арнолд, сина на секретарката, по една случайност. Оказа се, че отвреме навреме и той играе баскетбол на кварталния корт. Беше напорист и много добър играч, с очевидна дарба за баскетбол. Самата Шерил — самотна майка от афро-американски произход, живееше в един блок на 105-та улица, съвсем близо до квартирата на Джак.

— Надява се някой ден да стане добър като теб — добави тя.

— Ще бъде десет пъти по-добър, уверявам те — засмя се Джак. И това си беше чистата истина. Макар и едва 15-годишен, Арнолд играеше толкова добре, че дори Уорън искаше да го има в отбора си на всяка цена.

— Аз бих предпочела да наследи лекарските ти умения — лекичко въздъхна Шерил.

— Май проявява някакъв интерес към медицината — кимна Джак. — Миналата седмица си поговорихме, докато чакахме реда си на корта…

— Каза ми — кимна Шерил. — Благодаря, че си му отделил от времето си.

— За мен беше удоволствие — поклати глава Джак. — Момчето наистина си го бива.

В този момент доктор Харолд Бингъм надникна през открехнатата врата и нервно го повика с ръка.

Джак стана и бавно се насочи натам. Шерил го изчака да се изравни с бюрото и нервно прошепна:

— Дръж се спокойно! Не го ядосвай, защото цял ден е като разярен бик!

Директорът се беше настанил зад масивното, отрупано с бумаги писалище. Наскоро беше навършил шейсет и пет години и всяка от тях му личеше. За четирите години, през които Джак работеше в Съдебна медицина, носът на Бингъм сякаш се беше удължил и червеникавите жилки на капилярите личаха още по-ясно. Голото му кубе отразяваше светлината от прозореца толкова ярко, че Джак се принуди да присвие очи.

— Сядай! — заповяда с повелителен тон шефът.

Джак се подчини и зачака. Нямаше представа за какво точно е повикан на етажа на администрацията, но причините можеха да бъдат всякакви.

— Не ти ли омръзна тази рутина? — попита Бингъм и леко присви възпалените си светлосини очи, които нито за миг не изпускаха Джак иззад стъклата на очилата. Макар да изглеждаше стар колкото Метуселах, директорът притежаваше остър като бръснач ум и беше нещо като подвижна енциклопедия на криминологически правила и богат опит. Името му се радваше на международна известност, считаха го за един от най-добрите експерти в света.

— Хубаво е да те виждам отвреме навреме, шефе — кротко се усмихна Джак, след което веднага се сепна. Още с първата си реплика бе успял да пренебрегне съветите на Шерил.

Бингъм свали очилата и започна да разтърква зачервените си очи.

— Понякога ми се ще да си малко по-тъп — поклати глава той. — Просто защото не знам какво да те правя…

— Благодаря за комплимента, шефе. Днес имах нужда от известно повдигане на самочувствието.

— Проблемът е там, че през по-голямата част от времето ти си една ужасна болка в задника! — рязко смени тона Бингъм.