Робин Кук - Вектор

— Доколкото научих, той е имал проблеми и с полицията — подхвърли Лори. Започна да се успокоява, тъй като по всичко личеше, че семейство Касиди иска просто да си поговорят — нещо, което се среща доста често при хора, сполетяни от неочаквана беда. Проблемът беше там, че не можеше да им разкаже всичко за смъртта на сина им. Лу и агент Тирел категорично й забраниха да споменава за факта, че малко преди смъртта си Брад е приел да направи сделка с прокуратурата.

— От дъщеря си разбрахме, че момчето ни е преживяло някои ужасни неща — подхвърли Честър. — Неотдавна той се премести при нея — тук в града. Но тя не знаеше никакви подробности за смъртта му и затова ние решихме да се отбием при вас…

— Какво бихте искали да знаете? — попита Лори, надявайки се да им се размине с общи приказки.

Съпрузите се спогледаха, после Честър се прокашля и пое инициативата:

— Преди всичко искаме да знаем дали е прострелян…

— Да — кимна Лори.

— Нали ти казах? — извърна се Шърли към мъжа си, сякаш за да сложи точка на проточил се спор. — „Който нож вади, от нож умира“… Матей, двадесет и шеста глава.

— Имате ли представа с какво оръжие е бил прострелян? — попита Честър.

— Не и едва ли някога ще разберем — поклати глава Лори.

— Но куршумът ще бъде подложен на експертиза. По него има шанс да бъде открито и оръжието, стига да е регистрирано…

— Само веднъж ли е прострелян?

— Доколкото ни е известно — да — кимна леко притеснено Лори. Това вече навлизаше в сферата на следствената тайна.

— Значи е малко вероятно да е било някое от неговите оръжия — промърмори Честър, обръщайки се към жена си. — В противен случай щеше да е надупчен като решето…

— Много оръжия ли имаше синът ви? — попита Лори.

— Цял куп пищови — кимна Шърли. — Заради тях загази втория път. Мислехме, че ще го вкарат в затвора… Не знам какво намират мъжете в тези пушкала!

— Е, стига де! — намеси се Честър. — Не всички оръжия са лоши.

— Ако питаш мен — всичките са такива! — троснато рече Шърли. — И най-вече автоматичните… — Обърна се към Лори и добави: — Точно по този начин загази Брад… Започна да продава бойни пушки!

— А откъде ги вземаше? — неволно потръпна Лори. Не можеше да си представи, че един скинар може да продава бойни оръжия насред Ню Йорк.

— Не знаем точно — поклати глава Честър. — Знаем, че идват от България, където вероятно са и произведени. Натъкнах се на няколко бройки, скрити в обора.

— Ужасно! — промълви Лори. Реакцията й беше тривиална, но за сметка на това искрена. Професионалният й интерес към огнестрелните рани не беше от вчера и тя ги познаваше далеч по-добре от останалите си колеги. Със сигурност беше аутопсирала и някоя от жертвите на клиентите на Брад Касиди.

— Бихме искали да ви попитаме още нещо — рече с прекъсващ глас Шърли. — Много ли е страдало момчето ни?

Лори отмести поглед от лицето й и направи опит да подбере думите си. Не обичаше да избира между истината и състраданието. Нямаше никакво съмнение, че Брад Касиди е бил подложен на жестоки изтезания, но каква полза да казва това на опечалените му родители? От друга страна страшно мразеше да лъже…

— Говорете без да се притеснявате — сякаш усети мислите й Честър.

— Куршумът в главата предполага, че е умрял моментално — отвърна Лори, изведнъж открила изход от тази ситуация. Този отговор не беше напълно откровен, тъй като избягваше въпроса на Шърли, но от друга страна не беше и лъжа. А самите Касиди трябваше да решат дали да попитат за събитията, предхождащи смъртта на сина им.

— Слава Богу! — с облекчение въздъхна Шърли. — Той съвсем не беше ангелче и ни създаваше много проблеми, но аз бях дълбоко разстроена от мисълта, че е страдал…

Лори реши, че сега е времето да прекрати този разговор.

— Радвам се, че успяхме да ви бъдем полезни — рече тя и побърза да стане на крака. — Ако има още нещо, спокойно можете да ми звъннете…

Честър и Шърли също се изправиха. Изпитваха чувство на благодарност към Лори и бащата топло разтърси ръката й. Тя им подаде една визитка, изведе ги от тясната стаичка и ги изпрати до вратата.

Последна размяна на любезности, след което автоматът най-сетне щракна зад гърба на посетителите. От устата й излетя въздишка на облекчение.

— Хей, да не би да си правила идентификация на случай, който не ми е известен? — подвикна Джордж Фонтуърт. В ръката си продължаваше да държи списъка със случаите, на които предстоеше аутопсия.