Робин Кук - Вектор

— Ще ти отнема само секунда! — обеща Джак. — Вини, бягай да подготвиш масата, идвам веднага!

— А не може ли да си дочета вестника? — лениво проточи Вини. — Никак не ми се ще да вися долу в питбокса и да си въртя палците. От опит знам, че твоите спонтанни разговори често се проточват по половин час и повече…

— Този път няма да е така — увери го Джак. — Хайде бягай!

Вини неохотно се подчини. Джак го изчака да се отдалечи на достатъчно разстояние и едва тогава пристъпи към Лори, която се обслужваше от машината за кафе. В ъгъла на помещението стоеше Джордж Фонтуърт, който изглеждаше напълно погълнат от подреждането на постъпилите през нощта случаи.

— Къде ти е диамантът?

Лори погледна голият си пръст, сякаш очакваше годежното пръстенче наистина да е там.

— О, скрила съм го във фризера — отвърна с усмивка тя.

— Да разбирам ли, че си го замразила?

Лори неволно се усмихна. Това вече беше истинският Джак — такъв, какъвто го познаваше.

— Още не съм сгодена официално — поясни тя. — Снощи вече го споменах, но ти очевидно си забравил…

— Вероятно искаш да уведомиш родителите си, нали?

— Това и още някои неща — кимна Лори.

— Както и да е — въздъхна той, замълча за миг, после добави: — Искам да ти поднеса извиненията си за снощи…

— За какво? — учудено го погледна Лори. Не му беше в характера да се извинява.

— Защото не бях достатъчно позитивен по отношение на Пол — изстреля Джак. — Той изглежда готин тип. Особено бях впечатлен от кратката ви разходка до Париж… Аз самият не бих организирал подобен уикенд, дори и след милион години…

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Май да — сви рамене Джак.

— Извиненията ти са приети — сухо го уведоми Лори, допи на една глътка кафето си и тръгна към чакалнята, където й предстоеше разговор със семейство Касиди. Усети, че Джак е объркан от поведението й, но в момента изобщо не й пукаше. Не й трябваха неговите неискрени извинения, а по-скоро откровеното му мнение относно плановете й да се омъжи. Но след този кратък разговор вече знаеше, че никога няма да го получи и се почувства зле.

Първо се отби в една от малките приемни, които се използваха при обикновено емоционалните процеси на идентификация от страна на роднините на жертвите. Преди години хората слизаха в моргата и там идентифицираха телата на близките си. Но тази процедура бе преценена като прекалено жестока и на нейно място беше въведена идентификация с помощта на полароидни снимки. Тя се оказа далеч по-удобна за всички.

Уверила се, че стаята е надлежно почистена, Лори отиде да повика семейство Касиди. Те влязоха и мълчаливо седнаха на двата стола с твърди облегалки. Лори се настани на изподрасканото писалище срещу тях. Обзавеждането се изчерпваше с кутия салфетки, кошче за боклук и няколко очукани пепелника.

— Да ви донеса ли кафе? — попита вместо въведение тя.

— Мисля, че това е излишно — поклати глава Честър и свали якето си. Отдолу беше облечен с фланелена риза, закопчана чак до яката. — Не искаме да ви губим времето…

— Не се притеснявайте — отвърна Лори. — Ние сме тук, за да служим на обществото и трябва да ви кажа, че го правим по доста директен начин… Сега е моментът да ви кажа, че ужасно съжалявам за сина ви. Сигурна съм, че това е огромен шок за вас…

— И да, и не — бавно отвърна Честър. — Той беше много странно хлапе, нямаше нищо общо с другия си брат и със сестра си. Честно казано, ние доста се притеснявахме от начина, по който се облича, особено след като си направи и онази нацистка татуировка на челото. Моят чичо е дал живота си във войната срещу същите тези нацисти… По тази причина здравата се скарахме…

— Понякога ни е трудно да разберем бунтарството на тийнейджърите — миролюбиво подхвърли Лори. Желанието й беше да насочи разговора по-далеч от външния вид на младежа. Изпитваше сериозно безпокойство, че семейството ще поиска да види снимките на сина си, направени непосредствено след като го бяха докарали в моргата. Те бяха изключително брутални, дори за професионалист, да не говорим за родители…

— Работата е там, че той вече не беше тийнейджър — поклати глава Честър, а жена му само кимна. — Беше се събрал с неподходящи приятели — всичките с нацистки убеждения. В един момент се организираха в банда и започнаха да преследват всички, които не са като тях, най-вече пуерториканците…

— Така си навлече белята за пръв път — обади се неочаквано Шърли. Гласът й се оказа изненадващо остър и груб.