Робин Кук - Вектор

— Благодаря за тези думи, благодаря и за поканата — отвърна с лека усмивка Лори. — За съжаление аз просто не мога да пътувам всеки уикенд. Нека не забравяме, че последните три все бяхме на път, нали?

— Много добре те разбирам — кимна Пол.

Тя замислено го погледна. Не беше сигурна в последното му изявление.

Един линкълн „таункар“ ги чакаше пред къщата. Пол го беше повикал по радиото. Каза, че са в една посока и й предложи да я откара. Първата му среща за деня била в сградата на Обединените нации. Това отново пробуди любопитството на Лори по отношение на бизнеса му. Понечи да го попита с кого има среща, но след кратко колебание се отказа. Мотивите й щяха да бъдат твърде прозрачни.

Слезе пред сградата на Съдебна медицина и помаха с ръка докато лимузината изчезна от погледа й по посока на Първо авеню. После изкачи стълбището и влезе в покритата със сини гледжосани плочки сграда. Чувстваше се леко разсеяна и не на място — нещо, което никога не й се беше случвало. Никога досега не беше се карала с Пол. И сега не го направиха, но бяха доста близо. Първото облаче в иначе безупречната им връзка. Надяваше се, че то няма да донесе буря. В поведението на Пол се долавяше нещо като мъжки шовинизъм, но то беше твърде далеч от откровената дискриминация.

Прекоси пустата чакалня и се насочи към входа на първия етаж. На рецепцията беше Марлийн Уилсън, служителка от афро-американски произход.

— Отворете, моля — подвикна към остъклената кабинка Лори. Жената на рецепцията трябваше да натисне бутона за автоматично отключване на вратата.

— Доктор Монтгомъри, почакайте моля! — извика Марлийн в момента, в който я зърна. — Едни хора ви чакат…

От близкото канапе в чакалнята се надигнаха двама души на средна възраст, които Лори виждаше за пръв път в живота си. Мъжът беше с буйна коса и имаше нужда от бръснене. Беше облечен във вълнено яке на червени карета, а в ръцете си мачкаше ушанка. Жената беше крехка, с кожена яка на палтото. Изглеждаха така, сякаш току-що пристигаха от някое малко градче на Средния Запад. Бяха видимо уморени — като хора, пътували през цялата нощ.

— Мога ли да ви помогна? — попита Лори.

— Надяваме се — кимна мъжът. — Аз съм Честър Касиди, а това е съпругата ми Шърли.

Родителите на Брад Касиди, светкавично съобрази Лори и лицето й помръкна. За миг си представи обезобразеното тяло, което бе разрязала още вчера. Спомни си за очите, изскочили от орбитите, за забития пирон в дланта му, за обезобразените части от гърдите и корема, където го бяха драли на живо. Тялото й неволно потръпна.

— Какво желаете? — едва успя да промълви тя.

— Научихме, че вие сте се погрижили за нашия син Брад — рече Честър. Огромните му мазолести ръце продължаваха да мачкат ушанката.

Лори кимна, макар че свършеното от нея едва ли се покриваше с понянието „грижа за Брад“.

— Бихме искали да поговорим — добави Честър. — Разбира се, ако разполагате с малко време…

— Няма проблеми — неохотно се съгласи Лори. Никак не й беше лесно да се изправи очи в очи с нещастните родители. — Но аз току-що пристигам и ще ви помоля да ми дадете петнадесет минути…

— Разбира се — кимна Честър, после прегърна жена си през кръста и я поведе обратно към дивана.

Лори бутна остъклената врата, взе асансьора до петия етаж и замислено се насочи към кабинета си. Беше разтревожена от предстоящия разговор със семейство Касиди. Окачи палтото си зад вратата и се извърна към бюрото. Внушителната купчина папки върху плота я накара да кимне с глава. Решението да не пътува за Будапеща беше абсолютно правилно.

Папката на Брад Касиди беше почти най-отгоре. Тя я прелисти с показалец докато откри формуляра за идентификация. Беше й любопитно да види кой е идентифицирал трупа. Оказа се Елън Тротмън, сестра на жертвата.

Взе асансьора за приземния етаж, но тръгна не към приемната, а към залата за идентификации, която се намираше непосредствено отвъд канцеларията на дежурните патолози. Трябваше й чаша силно кафе преди да се изправи очи в очи с родителите на убития младеж. На прага почти се сблъска с Джак и Вини, които се бяха насочили към залата за аутопсии. Както обикновено, тяхното работно време вече започваше.

— Може ли да поговорим? — объркано попита Джак, спирайки се на крачка от нея.

— Нека го направим по-късно — отвърна тя и любопитно го изгледа. Не й се случваше често да го вижда нерешителен и объркан. — Трябва да се срещна с една семейна двойка, която виси в чакалнята Бог знае откога…