Робин Кук - Вектор

— Я пак ми кажи адреса — каза на глас той. — Не беше ли Оушънвю лейн номер 15?

— Точно — кимна Флаш. — Ама ти да не си решил да отскочиш дотам?

— Може би — призна Джак. — Понякога медицинските следователи са длъжни да посетят мястото на смъртта, просто за да реконструират по-лесно събитията, които са я предхождали. Разбира се, това обикновено става още преди да са изнесли трупа…

— Казаха ми, че е умряла в болницата на Кони Айлънд — поклати глава Флаш.

— Напълно вярно — кимна Джак и леко го шляпна по гърба. — Но белята е станала в банята, където е била открита от екипа на „Бърза помощ“. Както и да е… Ще те информирам за всичко, което открия…

— Благодаря ти, док — усмихна се Флаш.

Джак взе една от резервните топки и се насочи към спомагателните табла. Искаше да загрее чрез любимата си стрелба с отскок. Започна с умерено темпо, но мислите му останаха при Кони Давидов. Продължаваше да е убеден, че има връзка между смъртта на младата жена и стотиците плъхове в канализацията на сателитното градче. И в двата случая причинителите бяха неизвестни. Топката влетя в мрежичката, тупна на асфалта и бавно се успокои. Той я гледаше без да помръдва. В главата му се появи абсурдната мисъл, че Кони и плъховете са били убити от един и същи агент. Може би някакъв отровен газ в канализацията, проникнал в банята на Кони през неизправни тръби? Не, всички канализационни газове вонят отвратително, поклати глава той. А спасителния екип не е докладвал за миризма в къщата.

— Невъзможно! — каза на глас той и отиде да вземе топката. Не можеше да се сети за нищо друго. Възобнови стрелбата си в коша, но пред очите му продължаваха да се точат картини с мъртвото тяло на Кони Давидов, безжизнени плъхове и струпани на куп малки дървени бунгала някъде там, в бившата вилна зона на Ню Йорк, наречена Брайтън Бийч.

Лори отмести менюто с десертите и поклати глава:

— Претъпкана съм. Няма да мога да хапна дори лъжичка сладичко…

— Искаш ли да поръчам нещо, което да чоплим и двамата? — попита Пол. — Знам, че много си падаш по шоколада…

— Няма проблем, стига да си готов да изядеш девет десети от него — усмихна се Лори. — Аз самата предпочитам едно капучино без кофеин…

— Веднага — отвърна на усмивката й Пол и вдигна ръка да привлече вниманието на келнера.

Вечерта премина отлично и Лори се чувстваше далеч по-добре, отколкото в късния следобед, веднага след разговора с Лу и Джак. Беше се прибрала у дома с мисълта да отложи планираното още преди седмица посещение на балетната постановка в Центъра „Линкълн“ и вечерята след него. Но след известен размисъл стигна до заключението, че информацията на Лу и Джак не изисква непременно скандал. Първо, защото не беше напълно сигурна в нейната достоверност и второ, защото искаше на всяка цена да чуе обясненията на Пол, в случай, че тя се окажа вярна. Постепенно започна да си дава сметка, че е разстроена главно от изненадата, а не толкова от самите факти.

— Какво ще кажеш за чаша десертно вино? — попита Пол.

Лори се усмихна и поклати глава. С вечерята бяха изпили бутилка великолепно червено вино, чийто вкус продължаваше да усеща в устата си. Освен това си даваше сметка, че е погълнала достатъчно алкохол за вечерта.

Пол се появи на срещата с огромен букет цветя и с горещи извинения за проявената нетактичност сутринта. Увери я, че напълно разбира нейната отдаденост на професията, а дори и нещо повече — изпитва дълбоко възхищение от нея.

В хода на разговора Лори се изкуши да повдигне въпроса за неговата професия, но след кратко колебание се отказа. Извиненията му бяха толкова топли и искрени, че една промяна в подобна посока неизбежно би прозвучала грубо. Реши да изчака друг подходящ момент.

Още повече, че Пол й поднесе и друга изненада. Оказа се, че е успял да отложи пътуването до Будапеща за следващия уикенд, с единствената надежда, че тя може да се включи… Не й позволи да каже каквото и да било, просто защото разполагала с цяла седмица за размисъл.

Десертът пристигна. Оказа се едно вертикално изградено шоколадово произведение на изкуството. Сърцевината му се състоеше от блат с натурален шоколад, който беше толкова съблазнителен, че Лори не се сдържа и посегна да го опита. Вкусът му беше умопомрачителен.

Пол си беше поръчал коняк, който разклати в чашата, помириса и едва след това отпи. Очевидно доволен от вкуса, той усмихнато се облегна назад.

— Искам да те попитам нещо, Пол — подхвърли Лори, изведнъж усетила, че моментът е подходящ. — Сутринта този въпрос прозвуча заядливо и аз си давам сметка за това… Но въпреки това се чувствам длъжна да ти го задам отново: какъв е бизнесът ти?