Робин Кук - Вектор

— Това би било незаконно именно поради споменатия Закон за борба с престъпността — кимна Пол.

— Не те попитах за това — тръсна глава Лори. — Знам, че автоматите са забранени. Питам те дали въпреки това ги продаваш…

Пол замълча и тя изненадано го погледна. Лекото повдигане и отпускане на гърдите му беше единственият признак на живот. Очите им водеха безмилостен дуел.

— Няма ли да ми отговориш? — смаяно прошепна тя.

— На глупави въпроси не отговарям! — раздразнено отсече той.

— Все пак настоявам!

Пол отпи глътка бренди, задържа го за миг в устата си, после преглътна.

— Не, аз не продавам български АК–47 на територията на Съединените щати — отчетливо обяви той. — Сега доволна ли си?

Лори посегна към чашата с капучино. Не, не беше доволна. На практика беше адски ядосана и учудена от начина, по който Пол отговори на съвсем логичните й въпроси. Хубавото на това състояние беше, че то прогони без остатък желанието й да заплаче. На всичкото отгоре той продължаваше да я дразни със снизходителното си поведение.

— Честно казано, никак не съм доволна от това, което чух — каза на глас тя. — Попитах те какво работиш, тъй като вече бях информирана, че си в оръжейния бизнес…

— От кого? — сбърчи вежди Пол.

— Това не е важно. Но от същия източник научих, че си бил арестуван и съден за притежание на кокаин. Имаш ли желание да кажеш нещо по този въпрос?

Очите на Пол за миг блеснаха на светлината на свещта, поставена в средата на масата.

— Това вече си е чиста инквизиция! — сопнато рече той.

— Наричай го както искаш — сви рамене Лори. — Но от моя гледна точка е едно задължително проверяване. Има неща, които бих искала да чуя директно от теб, а не от други хора…

Пол рязко се изправи, столът му се преобърна и с трясък падна на пода. Гостите на заведението се обърнаха към тяхната маса, келнерите забързаха към падналия стол.

— Достатъчно! — изръмжа мургавият мъж, очевидно бесен. Ръката му потъна във вътрешния джоб и извади дебел портфейл. На покривката легнаха няколко стодоларови банкноти. — Това сигурно ще стигне за удоволствието!

В следващия миг вече го нямаше.

Лори примря на мястото си. Беше чувала за подобни сцени на публично място, но никога не беше участвала в такива. Без да поглежда встрани, тя бавно надигна чашата си и отпи глътка капучино. Логиката сочеше, че е безсмислено да се държи така, сякаш нищо не се е случило, но за момента просто не можеше да постъпи по друг начин. Наложи си търпение и първо изпи кафето си докрай, а едва след това поиска сметката.

Петнадесет минути по-късно напусна ресторанта. В душата й се таеше леко безпокойство от вероятността Пол да я чака навън. С облекчение установи, че го няма. За момента не беше в състояние да размени дори дума с него. Изправи се на тротоара с намерението да махне на някое такси. После бавно се огледа. Ресторантът се намираше на авеню Калъмбъс в Горен Уест Сайд, на сравнително кратко разстояние от апартамента на Джак. Решението й да му отиде на гости беше внезапно, но непоколебимо. В момента наистина се нуждаеше от приятел.

Спря едно такси, скочи на задната седалка и даде адреса. Шофьорът — кореняк нюйоркчанин, бавно се обърна да я погледне и я накара да повтори думите си. Тя го стори и той потегли, многозначително поклащайки глава.

Пътуването мина бързо, тъй като почти нямаше трафик. Колата напусна Калъмбъс на първия разрешен ляв завой и се насочи към западната част на Сентрал Парк. Наложи се Лори да посочи с пръст блока на Джак, просто защото тук липсваха номера.

— Сигурна ли сте, че ще се оправите, госпожице? — попита шофьорът след като получи парите си. — Този район е доста опасен.

Лори го увери, че всичко е наред и изскочи от колата. На тротоара се спря и вдигна глава, фасадата на блока беше грозна и олющена, два от прозорците на третия етаж бяха заковани с дъски.

Винаги се беше учудвала на факта, че Джак продължава да живее тук. Разбираше страстта му към уличния баскетбол, но не можеше да разбере защо не си намери апартамент в някоя по-добре поддържана сграда, пък макар и в същия квартал.

Входното фоайе беше в още по-отчайващо състояние от фасадата. Някога вероятно е изглеждало внушително с мозаечния си под и мраморни стени. Но днес то беше бледа сянка на отдавна отминало величие. Половината от мозайката просто я нямаше, а стените бяха мръсни и гъсто изписани с графити. Пощенските кутии бяха с разбити вратички и ключалки, в ъглите имаше купчини отдавна несъбиран боклук.