Робин Кук - Мозъци

Хванаха носилката от двете страни и я повдигнаха. Металната рамка се отвори, крачетата с гумени колелца опряха в земята. Носилката се превърна в тясна, но лека и удобна количка. Стъклената врата на спешното отделение изсъска и се отвори. Новодошлите влязоха и насочиха количката към дъното на широкия коридор. Гледаха право пред себе си. Взеха асансьора и се изкачиха до неврологията на 14-тия етаж. Там дежуреха общо седем души лекари и сестри, но в момента на появата на двамата мъже повечето от тях почиваха. Зад гишето седеше само сестра Клодин Арнет и по-слабият от мъжете тикна под носа й тънка купчина формуляри. Пациентката трябваше да бъде прехвърлена в нюйоркския медицински център, където я поемаше личният й лекар.

Сестра Арнет прегледа документите и промърмори нещо под носа си. Току-що беше приключила с попълването на приемните формуляри на същата тази жена. Вдигна глава и повика Мария Гонзалес с молба да придружи новопристигналите до стая 1420. Преди да потъне в купчината бумаги, които трябваше да обработи за малкото време до собствената й почивка, тя вдигна глава и огледа двамата мъже. По-едрият от тях имаше необичайно ярки зелени очи.

Мария Гонзалес отвори вратата на 1420 и направи опит да събуди Лин Ан. Това се оказа трудна задача, тъй като съвсем наскоро бяха получили инструкции по телефона да й дадат двойна доза приспивателно поради опасност от припадък. Мъжете разбраха затрудненията й, на лицата им се появиха успокоителни усмивки. После изравниха количката с леглото, хванаха краищата на одеялото и ловко го прехвърлиха. Лин Ан Лукас не усети абсолютно нищо и продължаваше да спи.

Мъжете благодариха на Мария Гонзалес, която веднага се залови да сменя чаршафите, после спокойно изкараха количката в коридора. Минаха тихо покрай потъналата в работа сестра Арнет и вратите на асансьора тихо се затвориха зад тях. Един час по-късно линейката напусна рампата на Медицинския център. Сирената и сигналните светлини бяха изключени, просто защото вътре нямаше пациент.

Мартин натисна копчето на будилника броени секунди преди включването на алармата и остана да лежи по гръб с очи, заковани в тавана. Организмът му беше толкова привикнал с пробуждането в шест без четвърт, че рядко му трябваше странична помощ. Изчакал обичайния прилив на сили, той скочи от леглото и започна да навлича екипа за джогинг.

През нощта беше валяло, въздухът тежеше от влага. Над реката се стелеха пухкави облачета мъгла, сред които блещукаха светлините на моста, сякаш увиснали в пространството. Тътенът на уличното движение долиташе дотук някак приглушен от влажната мъгла и не пречеше на мислите му, насочени главно към Дениз.

От години не беше изпитвал тръпката на романтичното любовно увлечение. В продължение на две седмици се питаше на какво се дължи безсънието и честата промяна в настроението му, но после, осъзнал че помни тоалетите на Дениз за всеки ден от тези две седмици, най-сетне проумя какво става. Обзе го някакъв особен цинизъм, примесен с чувството на радостна възбуда. Цинизмът се дължеше на това, което беше наблюдавал у неколцина свои колеги, които, също като него бяха прехвърлили четиридесетте и сякаш по команда бяха скочили с главата надолу в буйни връзки с далеч по-млади партньорки. А радостната възбуда произтичаше от самата същност на връзката, която имаше с Дениз. Тя съвсем не беше едно младо и красиво тяло, което всеки мъж желае да употребява при неосъзнатото си желание да спре хода на времето. Изключителната женственост и дълбоката интелигентност се съчетаваха у нея по един наистина изключителен начин. Красотата беше само глазурата на тортата. Филипс беше принуден да признае пред себе си, че не само е луд по тази жена, но се е вкопчил в нея с цялата си душа, свързва с нея всичките години на живота, които му оставаха.

Пробяга обичайните четири километра и тръгна обратно. Срещна голяма част от хората, с които се разминаваше по трасето всеки ден, но с които, сякаш по негласно споразумение, никога не се поздравяваше. Дишането му се ускори, но крачката му остана все така равномерна.

Винаги беше съзнавал, че любовта към медицината е удобен претекст да обръща гръб на всички останали проблеми в живота си. Това му стана безпощадно ясно след внезапното напускане на съпругата му. Друг беше въпросът за справянето с тези проблеми. Сравнително неотдавна откри, че научно-изследователската дейност представлява един напълно задоволителен заместител на спасението. Комбинирайки тази дейност с тежката и напрегната всекидневна работа, той се надяваше, че по някакъв начин ще стигне до свободата. На практика не искаше да обърне гръб на клиничната медицина, а просто търсеше начин да разхлаби примката й. Появата на Дениз го направи още по-всеотдаен в работата. Но това съвсем не означаваше, че ще повтори голямата грешка на живота си. Беше твърдо убеден, че ако нещата се развиват нормално и Дениз стане негова съпруга, тя ще бъде такава в пълния смисъл на тази дума. Но преди това трябваше да доведе изследователската си дейност до успешен край. В седем и четвърт — изкъпан, избръснат и пълен със сили, той вече влизаше в кабинета си. Но още на прага замръзна от изненада. По време на краткото му отсъствие стаята сякаш се беше превърнала в склад за стари рентгенови снимки. Ефективен както винаги, Ранди Джейкъбс беше успял да достави почти цялото количество на снимките, които му бяха поискани. Пликовете бяха струпани на високи купчини от двете страни на работната маса. Онези от втория и значително по-кратък списък бяха подредени непосредствено до алтернатора. От тях бяха извадени снимките на задния мозък, които очакваха Филипс акуратно подредени на екраните.