Робин Кук - Мозъци

Тръсна глава и тръгна да търси Ранди Джейкъбс — човекът, който работеше в рентгенологията само нощна смяна и имаше задължението както да архивира снимките от предходния ден, така и да изпише плаките и негативите за следващия. Ранди беше редовен студент по фармация, талантлив флейтист и откровен педераст. Това обаче не му пречеше да изпълнява задълженията си по един наистина перфектен начин.

За начало Мартин го накара да му донесе рентгеновите снимки на имената от първата страница на списъка — около шейсет пациента. С обичайната си ефективност Ранди зареди на алтернатора двадесет от тях точно за толкова минути. Вместо да ги вкара в компютъра, както го съветваше Майкълс, Мартин започна да ги разглежда на екраните, използвайки хартията с дупката. Дениз се появи точно когато ги беше преполовил.

— Уж ти е дошло до гуша от рентгенологията, а стоиш тук по цяла нощ и зяпаш разни снимки! — подкачи го тя.

— Знам, че изглежда глупаво — въздъхна Мартин, облегна се назад и разтърка очи. — Но исках да прегледам архивите и да видя дали мога да открия онези изменения в плътността, които открихме у Лукас и Марино.

Дениз се изправи зад стола и започна да му разтрива врата.

— Е, откри ли?

— Не. Прегледал съм едва около дузина.

— А успя ли да стесниш областта?

— Какво имаш предвид?

— Как какво? Открил си само два случая, пациентите са млади жени, на около двадесет…

Филипс сведе очи към купчината рентгенови снимки пред себе си и изпъшка. Това беше признанието му, че в думите на Дениз се съдържа здрава логика. Как не се сетих веднага, запита се мрачно той.

Тя го последва към главния компютърен терминал, засипвайки го с последните новини от СО. Той я слушаше с половин ухо. Възложи на машината да му издири имената на пациентките между 15 и 25-годишна възраст, на които през последните две години е бил правен мозъчен скенер. Принтерът изчука един ред и спря. Оказа се, че при мозъчен скенер не се взема предвид полът на пациентите. Филипс модифицира искането си и машината заработи с пълна скорост, но за кратко. В списъка се оказаха само сто и три имена. Беглият преглед показа, че горе-долу половината от тях са жени.

Ранди посрещна новата разпечатка с одобрителна усмивка. Това вече било нещо друго. За броени минути откри първите седем комплекта и му ги подаде с предложението да започва. Останалите щеше да носи на порции.

Мартин се върна в кабинета, погледна Дениз и с въздишка призна, че умората започва да се отразява на ентусиазма му. Хвърли снимките на масата и уви ръце около тялото на младата жена. Тя отвърна на прегръдката му. За момент останаха неподвижни, притиснати един в друг.

— Защо не спрем дотук? — прошепна тя и отмести една руса къдрица от бледото му лице.

— Добра идея — кимна той и отвори очи. — Ела у дома, ще си поговорим. Възбудата ми е толкова силна, че едва ли ще мога да заспя.

— Ще си говорим ли? — погледна го с престорено учудване тя.

— Добре де, може би…

— За съжаление по някое време със сигурност ще ме повикат обратно…

Филипс живееше в „Кулата“ — един блок на Медицинския център, който се издигаше непосредствено зад болницата. Макар и лишен почти напълно от архитектурно въображение, той беше нов, солиден и най-вече изключително удобен. Апартаментът на Мартин гледаше към реката. За разлика от него Дениз обитаваше жилище в една стара сграда в центъра, разположена на тясна и шумна уличка. Прозорците й гледаха към мрачна вентилационна шахта, в стаите винаги цареше полумрак.

— Добре де, ако те повикат, ще се върнеш — промърмори той. После прибегна до обичайните си доводи: разстоянието до апартамента му в „Кулата“ не надвишава това, което дели СО от стаята за почивка на лекарите в самата болница. Според неговите лични изчисления то дори било по-късо.

Тя се поколеба. Срещите по време на дежурство представляваха нов етап в отношенията им. Етап, който рано или късно ще ги принуди да вземат някакво по-трайно решение.

— Добре, но първо искам да проверя дали в спешното всичко е наред — кимна тя.

Докато я чакаше да се върне, той реши да хвърли поглед на част от новите снимки. Закачи на екраните три от тях и се приведе напред. Още на първата забеляза типичните просветления. Господи, нов случай! Едва забележимите светли точици тръгваха от тилната част на мозъка и се разширяваха напред. Очите му се сведоха към плика. Катрин Колинс, двадесет и една годишна. Рентгенологична диагноза: „припадъци със загуба на съзнание“.