Робин Кук - Маркер

— Не в този момент — отговори тя и отново насилено се усмихна.

Калвин кимна.

— Ами, вратата ми е винаги отворена.

— Благодаря — успя да произнесе тя, докато излизаше. Когато се озова в главния коридор на първия етаж усети, че към хаотичните й мисли се прибавят странни чувства. От една страна беше доволна, че не е позволила да се разрази в емоции, но в същото време бе раздразнена на себе си за поредния епизод, в който проявяваше объркаността си. Беше смешно, че трябваше да се бори да не се разплаче, заради това, че шефът й бе проявил настоятелност. От друга страна беше впечатлена от проявата на подобно съучастие, каквото никога не бе виждала от негова страна. След страха, че може да я викат, за да я уволнят, изпита облекчение. Не беше сигурна, че в този момент ще може да го понесе. При сегашното си положение — беше бременна имаше здравословни проблеми и какво ли не още — можеше да потъне в работата си и да отклони всички отрицателни мисли.

Тя надникна в офиса на съдебните следователи и попита Барт Арнолд дали Джанис все още е тук. Искаше й се да разбере подробности за последния случай, за да е сигурна, че може да го отнесе към „серията“ си.

— Изпусна я за десет минути — каза Барт. — Мога ли да ти помогна?

— Всъщност — не. Къде е Черил?

— Разминахте се. Излезе от аутопсия. Да й кажа ли да ти се обади, когато се върне?

— Да — кимна Лори. — Вчера я бях помолила да изиска болнични картони от болницата „Свети Франциск“ в Куинс. Бих искала да й кажа, че е спешно. Трябват ми веднага.

— Няма проблеми — усмихна се Барт, докато си записваше. — Ще оставя бележката на бюрото й. Считай го за направено.

Лори излезе, поколеба се за миг, но си помисли, че в момента Джак аутопсира Кларк Мълхаузън и се насочи към задния асансьор. Той трябва да беше получил папката с рапорта на Джанис, която съдържаше всичките подробности. Така не само щеше да се увери, че Мълхаузън пасва демографски на серията й, а щеше да има и оправдание да говори с Джак. Сега имаше професионална причина да разбие леда между тях, да излязат заедно от Патологическия и да поговорят. Като си помисли за какво ще говорят, изтръпна. Представа нямаше дали щеше да иска да я слуша.

За да влезе в аутопсионната зала всичко, от което се нуждаеше преди, бяха халат, шапка и маска. Но нещата се бяха променили. Сега трябваше да отиде до гардеробната и да се преоблече основно, да намъкне предпазни доспехи, сякаш сама ще аутопсира. Калвин беше въвел новите правила и те се спазваха като издълбани върху камък.

— Ох! — изпъшка Лори, докато протягаше ръка за да закачи блузата си в гардероба. Внезапно я бе прерязало няколко пъти ниско долу, както предишните дни. Този път болката беше определено по-остра, което я накара да потръпне и да свали ръката си. Внимателно я сложи върху болезненото място и тя утихна и изчезна така внезапно, както се беше появила. Опипа корема си по-нагоре, но нямаше напрежение. Протегна ръка, както преди малко, но не се случи нищо. Сигурно беше нещо естествено, трябваше да попита Сю дали е имала нещо подобно по време на двете си бременности.

След малко тръгна да облече скафандъра и няколко минути по-късно влезе в залата за аутопсии. Външната врата хлопна и двете фигури, наведени над масата с тялото, вдигнаха глави и се обърнаха към нея.

— Велики боже! — извика Джак. — Самата д-р Монтгомъри в пълно снаряжение, а още няма и осем?! На какво дължим честта?

— Просто исках да разбера дали този случай наистина попада в моята „серия“ — отговори Лори колкото се може по-безгрижно. Тя се приближи към масата Джак се намираше от лявата й страна, а Вини — от дясната — Моля те, продължавай да работиш! Нямах намерението да те прекъсвам.

— Не искам да си мислиш, че съм ти отмъкнал случая. Знаеш ли защо го поех?

— Знам. Чет ми каза.

— Срещна ли се с Калвин? Не можах да го разбера тази сутрин. Държеше се странно. Всичко наред ли е между вас?

— Всичко е окей. Притесних се, когато Чет ми каза, че имам официален ден за документация и че Калвин иска да ме види в офиса си. Излезе, че всичко, което иска е да изляза колкото се може по-скоро със становище. От мен се очаква да кажа, че смъртта е била естествена.

— Каниш ли се да го направиш? Смятам, че няма начин смъртта да е била естествена.

— Нямах голям избор — призна тя. — Подчерта ми го. Мразя политическия натиск, който съществува в тази професия. Но я по-добре кажи какво мислиш за Мълхаузън. Попада ли случаят в моята „серия“?